ЕСПЧ: за академичната свобода и правото да се критикуват решения на съда

boyko_boev

Бойко Боев (Софийски университет, 2000 u  Columbia University School of Law, New York 2004) е юрист, старши експерт в Article 19. Специалист по медийно регулиране, обществени медии, клевета и прозрачност на собствеността на медиите. Анализира медийни закони от около 20 страни от Европа, Близкия Изток, Африка и Азия за тяхното съответствие с международното право и стандартите в областта на свободата на изразяване.  Има опит като адвокат в областта на  правата на човека.


*

На 27 май 2014 г. втори състав на Европейският съд за правата на човека се произнесе по дело Mustafa Erdoğan and others v Turkey , касаещо академичната свободата и правото да се критикуват решения на съда. Решението обяснява връзките между „академична свобода“ и „свобода на изразяване“ и подчертава, че „академичната свобода“ са ползва с най-голяма защита дори когато става дума за споделяне на мнения пред широката аудитория. Макар че Съдът отново подчерта, че защитата на доброто име на съдиите е важно за функционирането на правовата държава, в това дело е защитено правото на мнение на професор по конституционно право, който счита, че конституционните съдии в Турция са некомпетентни и политически зависими.

Делото

Жалбата в Страсбург е подадена от турски професор по конституционно право и от редактора и издателя на списание, които се оплакват от осъждане за клевета и обида. Поводът е публикация на професора, в която той критикува решението на конституционния съд за закриване на политическата партия на Добродетелта.
Припомняме, че въпросната партия беше парламентарно представена в края на деветдесетте. Тъй като тя беше ислямистка, участието й в политиката беше възприемано като предизвикателство за светските устои на турската държава. Някои изказвания на нейни членове и отказът на заместник-председателката й да заседава в парламента без забрадка имаха силен обществен отзвук.

През 2001 г. по искане на прокуратурата Конституционният съд закри партията и ограничи правото на нейни членове да участват в политическия живот, намирайки противоречия с разпоредбите на конституцията, които защитават светската власт в страната.
Решението на Конституционния съд, което било очаквано с нетърпение от обществото в продължение на няколко години, предизвиква широко обсъждане. Професорът по конституционно право се включва в този дебат като пише статия, в която критикува решението като излага правни и политически аргументи за това, позовавайки се включително на практиката на Европейския съд. След публикацията всички конституционни съдии подават граждански иск срещу автора, редактора и издателя на списанието, твърдейки, че статията е засегнала честта и достойнството им като съдии.
Първоинстанционният съд в Анкара намира, че правото на добро име на конституционните съдии е било нарушени, посочвайки части в статията, в които авторът говори за натиск върху съда от страна на военните в Турция и поставя под въпрос професионалните качества и интелектуални възможности на съдиите. Ответниците са осъдени да платят обезщетение. Тази присъда е потвърдена от второинстанционния съд.

Решение

Европейският съд намира, че е налице вмешателство в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване и че то е основано на закона и преследва законосъобразна цел – защита на достойнството и правата на другите.
Въпросът, който съдиите изследват, е дали въпросното вмешателство е било „необходимо в демократичното общество“. Съдът изтъква, че свободата на изразяване е една от главните основи на демократичното общество и едно от основните условия за неговия прогрес и за личното развитие на всеки човек. Това право се прилага към идеи и информация, които са обидни, шокиращи или смущаващи. Съдът подчертава, че трябва да се прави разлика между фактически и оценъчни твърдения. Признавайки свободата на националните органи на преценка, европейските съдии изследват доколко първите са установили справедлив баланс между правото на свобода на изразяване и достойнство.

Съдът отбелязва, че критерият за баланс между двете права е установен в делото Axel Sringer AG v Germany. От значение са:

1.) допринася ли словото към дебат от обществен интерес?,

2.) колко познато е засегното лице и какъв е предметът на публикацията?,

3.) какво е било поведението на засегнатото лице?,

4.) какъв е бил методът за получаване на информацията и нейната проверка?,

5.) какви са съдържанието, формата и последиците от публикацията?,

6.) каква е тежестта на наложената санкция.
Съдът намира, че предметът на публикацията – функционирането на съдебната система – е от обществен интерес. Статията допринася за съществуващия обществен дебат. Засегнати са правата на съдии, чиято професионална компетентност и независимост са поставени под въпрос. Едновременно с това Съдът отбелязва, че авторът на публикацията е професор по право и като такъв е изразил академичната си свобода. Съдът посочва:
„. . . [A]кадемичната свобода на изследвания и обучение трябва да гарантира свободата на изразяване и на действие, свободата на разпространение на информация и свободата на провеждане на изследвания и разпространение на знания и истина без ограничения. . . .Затова практиката на Съда изисква всяко ограничение да бъде подложено на щателно и критично разглеждане. . . Тази свобода обаче не се ограничава само до академични или научни изследвания, а включва също и правото на академичните дейци на свобода да изразят свободно своите възгледи и мнения, дори когато те са спорни или непопулярни, в сферата на техните изследвания, професионални знания и компетенции. Това може да включва и разглеждането на функционирането на обществените институции на определена политическа система или критики срещу тях.” [aбз. 40]
Съдът приема, че възможностите за критиката срещу служебните действия на представителите на съдебната система са по-големи от тези на обикновените граждани. Едновременно с това, с оглед значението на съда в правовата държава, те трябва да бъдат защитени от атаки, които са неоснователни. Съдът отбелязва, че трябва да се направи разлика между критика и обида. Анализирайки използваните изрази, европейските съдии приемат, че те могат да бъдат възприети като обидни, но едновременно с това намира, че същите са оценъчни твърдения и се основават на факти – анализа на решението на Конституционния съд.
Съдът намира, че националните съдии не са направили разлика между фактически и оценъчни твърдения и не са оценили дали жалбоподателите са действали с оглед на своите задължения и отговорности и дали статията е публикувана добронамерено. Те не са изследвали въпросните изрази в контекста им – забраната на Партията на Добродетелността и разпаления дебат, който последвал от това – и по този начин са пропуснали да оценят правилно стиловите особености на речта. Съдът не намира, че е налице произволна лична атака над съдиите. С оглед това, европейските съдии заключават, че не са налице достатъчни основания за това, че вмешателството в свободата на изразяване е било необходимо в демократичното общество и приемат че е налице нарушение на член 10 от Конвенцията.
Съдиите Sajó, Vučinič и Kūris представят свои мотиви. Според тях, мнозинството не е изяснило концепцията и принципите на академичната свобода. Те отбелязват, че правото на академична свобода се отнася не само до дебати в научни издания, дебати в учебните институции и обучение. Тъй като това право е защитено от член 10 на Конвенцията, то обхваща както мненията, които академичните дейци разменят помежду си, така и тези, които те споделят пред широката публика.
Съдиите признават, че степента на защита на академичната свобода, особено по отношение на изразяването й пред широка публика, не може да бъде напълно обяснено чрез някое от известните основания за защита на свободата на изразяване. Значението, основанието и обхвата на академичната свобода като правна концепция не са установени, макар традиционно тя да се възприема като важен елемент на университетската автономия и автономията на учените.
Според тези съдии, гарантирането на академична свобода за споделяне на мнения пред широка публика не се обуславя само от нуждите на демократичното общество, но и заради развитието на познанието, знанието и науката. Тримата съдии посочват:

Няма “китайска стена” между науката и демократичното общество. Точно обратното, няма демократично общество без свободна наука и свободни учени. Тази взаимовръзка е особено силна в контекста на социалните науки и правото, където научният дискурс спомага за информирането на обществото за отнасящи се до него теми, включително тези, които се отнасят пряко до управлението и политиката. . . Принципно погледнато, приносът на социалните и правните изследвания към обществения дебат и мненията, които университетските дейци споделят пред широката публика на основата на своите изследвания, професионални познания и компетентност, изисква най-висока степен на защита от член 10.

Съдиите смятат, че защитата на свободата на изразяване зависи от това дали съществува “академичен елемент” в коментарите или изявленията, които засягат лични права. Тъй като до този момент Европейският съд не се е произнасял как да бъде определяно дали се касае за упражняване на академична свобода или свобода на изразяване, тримата съдии предлагат тест за оценка. Той включва следните елементи: а) дали изявлението е направено от университетски деятел?, b) дали изявленията се отнасят към изследванията на въпросното лице?, c) дали заключенията или мненията са основани на професионалните познания и компетентност на конкретното лице?. Ако са налице тези условия, спорното твърдение се ползва с най-голяма защита от страна на член 10. Къде и как е била направено твърдението има вторично допълнително значение и понякога това не е от решително значение.
Тримата съдии отдават значение на фактът, че изявленията са направени от професор по конституционно право в негов научен анализ на решение на конституционния съд. Професорът е изразил мнението си за личността на някои съдии на основата на своя професионален анализ. Според съдиите това е информирано мнение – не в смисъл, че е фактически правилно, а бе почива на изследване и факти. Националните съдилища са направили грешка като не са взели предвид тези особености при анализа на пропорционалността на вмешателството.

Коментар

Европейският съд доразвива концепцията за академичната свобода, приемайки, че тази свобода се отнася не само до обмяна на мнение между академични дейци, но и в случаите, когато последните споделят професионалното си мнение пред широката публика. Всички съдии са на мнение, че академичната свобода се ползва с най-висока защита от член 10. В мотивите на трима от съдиите предлага тест за разграничение между академична свобода и свобода на изразяване.
Макар Съдът да препраща към теста от делото Axel Sringer AG v Germany за баланс между правото на свобода на изразяване и правото на добро име, анализът на решението показва, че акцентът е върху характера на речта, а не върху частите на въпросния тест. Ако речта е израз на академична свобода, Съдът счита, че балансът между правото на свободата на изразяване и правото на добро име клони към първото. Ако е налице оценъчно твърдение, за Съда е от значение дали то почива на факти. В този смисъл е налице потвърждаване на теста от делото Лингенс срещу Австрия.
По отношение на академичната свобода заслужават да бъдат споменати препратките на Съда към Препоръка CM/Rec (2012)7 на Комитета на Министрите на Съвета на Европа, отнасяща се до отговорността на публичните органи по отношение на академичната свобода и университетската автономия и Препоръка R (2000) 8 на Комитета на Министри на Съвета на Европа за изследователската мисия на университетите и Препоръка 1762 (2006) на Парламентарната Асамблея на Европа за академичната свобода и университетска автономия.
За отбелязване е, че академичната свобода е гарантирана от член 13 от Хартата за Основни права на Европейския съюз, която за разлика от член 10 от Конвенцията изрично защитава свободата на изкуствата и на науките: “Изкуствата и научните изследвания са свободни. Академичната свобода се зачита.”

Изследване на понятието и значението на академичната свобода вижте също:
J. VRIELINK, P. LEMMENS, S. PARMENTIER and the LERU working group on Human Rights, Academic Freedom as a Fundamental Right

League of European Research Universities, Leuven, 2010.


 

Материалът е предоставен от автора за блога Медийно право.

Боев, Б. ЕСПЧ: за академичната свобода и правото да се критикуват решения на съда. (2 юни 2014). в: Медийно право:  https://nellyo.wordpress.com/2014/06/02/echr-15/




Tagged ,

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s