Category Archives: Art

Изкуството на разговора

7A2DEE00-EF06-44B7-A128-56EDB89BE65C

 

                                            Магрит, L’art de la Conversation, 1951

                               “нещата могат в немотата и в съня да образуват дума” (Фуко)

Крис Сикълс

Chris Sickels aka Red Nose Studio

Mark Rothko №17

 

Rothko №17 Greens and Blue on Blue, 1957

Kurt Schwitters

 

Kurt Hermann Eduard Karl Julius Schwitters (1887 – 1948)

 

in the mirror, dimly/ като в тъмно огледало

 

 

 

#inthemirrordimly

#катовтъмноогледало

Авторски проект на Теодор Ушев в СГХГ до 11 март 2018 г.

https://www.facebook.com/theodore.ushev/

Коринтяни 1:13. Част от текстовете са използвани в инсталацията “Като в тъмно огледало”.

1 Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.
/…/ 4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,
5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.
9 Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;
10 но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.
11 Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.
12 Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.
13 И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.”

Wool | The Show Is Over

 

Christopher Wool, The Show  is Over, 1993

Klee | Арогантност

Paul Klee 1926 Arrogance

Три билборда извън града – по Маклуън

 

.

Последният засега филм на Мартин Макдона Три билборда извън града  (оригинално заглавие  Three Billboards Outside Ebbing, Missouri)  беше показан и в София. Филмът вече е взел наградата на публиката в Сан Себастиан и Торонто, наградата за най-добър сценарий във Венеция и две награди BIFA.

Главната героиня е Милдред Хейс. Живее в малък град  в Мисури, разведена, майка на син и дъщеря,  преживяла преди месеци огромна лична трагедия. Дъщеря й Анжела, в трудната гимназиална възраст, една вечер е изнасилена и убита. Месеци наред убиецът остава неизвестен, мъката не отстъпва, но се засилва гневът от липсата на справедливост и правосъдие.  На входа на града, покрай магистралата, има три изоставени билборда – и филмът започва с  решението на  Милдред да ги наеме, за да постави директно и видимо въпросите си  към хората, от които очаква действие – и лично към шефа на полицията : какво правиш, за да разкриеш престъплението? Въпросите  от билбордовете  – както и се очаква – привличат вниманието  на местната полиция, на телевизията,  на хората от града.

Какво казва законът, пита Милдред Хейс в началото, какво можеш и какво не можеш да напишеш на билборд?  Билбордовете са самостоятелен герой във филма: те движат действието, агресията към майката прелива в агресия  към билбордовете, подкрепата за майката се изразява в подкрепа за нейните въпроси на билбордовете, медията е съобщението*.  Ако в Ани Хол Маклуън се появява на екрана лично,   Три билборда извън града  е филмова реализация на идеите на Маклуън:  “Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света.”

Ролята на майката е поверена на Франсис Масдорманд, носителка на Оскар за ролята си във Фарго  на братята Джоел и Итън Коен. Макдорманд е съпруга на Джоел Коен от 1984 г.  и това като че ли по особен начин има отношение и към играта й в този филм на Макдона.  Може би не – но така или иначе вече писаха, че съсредоточената отдаденост, съчетана с пълна липса на актьорска суета, правят  Франсис Масдорманд  претендент за втори Оскар.

Както и наградите показват, в основата на успеха е текстът на Макдона.  Историята е пълна с обрати   и в края на филма трудно можем да се посочи  отрицателен герой – напълно отрицателен герой липсва,  героите показват различни страни от характера си в неочаквани развития. Конфликтът, разгърнат чрез билбордовете, е с местния полицейски шеф – който  на практика е престанал да търси убиеца, но пък го  е търсил добросъвестно – според собствените си разбирания, просто засега няма резултат  – и, за съжаление, е на път да си отиде от тежка болест. Какво може да направи? – Ако аз бях на твое място, бих направила база с ДНК за всеки мъж  в тази страна още от раждането му, и като стане нещо – установява се със сигурност – и смърт, казва майката.  – Това със сигурност не се позволява  от законите за правата на човека, обяснява полицаят, и точно в този момент той изглежда прав. Милдред Хейс също има грешки – може би и вини   – в трудните отношения майка – дъщеря, може би Анжела е щяла да остане  жива, ако майката с  търпение беше намирала път към нея: става ясно, че отношенията им са били обтегнати и скоро преди убийството дъщерята е искала да се премести да живее при баща си. Обтегнати отношения не заради липса на любов, а заради моментна небрежност или липса на внимание, никой не е съвършен – но само някои плащат толкова висока цена.

По подобен начин се развива и образът на полицая Диксън, класически расист и насилник, власт, облечена в сила. Още ли мъчиш негри, Диксън, пита майката в началото на филма. – Не негри, а цветнокожи, отговаря Диксън (известна фраза и от Ръкомахане в Спокан) –  и след известна пауза добавя – и не ги мъча.  Мъчи ги, филмът показва сцени на насилие, но ето, Диксън случайно чува непознат мъж да споделя, че е участвал в изнасилване – и от този момент се променя,  проявява изобретателност, рискува, за да получи ДНК от заподозрения – и  започва да се държи наистина като полицай, все пак повелята  е  да служи и да защитава.

Филмът не дава отговори, не знаем дали в далечината се вижда правосъдие за убитото момиче, но на финала камерата  проследява удивителна двойка – Милдред Хейс и Диксън, заели се с установяване на истината   – ако не за дъщерята на Милдред, то може би за друго насилие. Как ще продължи историята? Ще видим, ще решим по пътя.

Звучи и като отворен финал за Америка, за американската действителност. Ще решим по пътя.

Прекрасен филм, а най-хубавото е, че със сигурност за другите зрители важни ще се окажат други послания, те ще открият друго там. Отново време за Маклуън: “Как е възможно един поет като Елиът да заяви: Никога не съм мислил така, но това съм искал да кажа, след като вие сте го открили там. Ето това е моят начин на мислене по повод реакциите на критиката.”

*

Маршал Маклуън – исках да сложа връзка към статията за Маклуън в  българската Уикипедия – с удивление виждам, че няма статия, но поне има два реда за Медията е съобщението.