Tag Archives: съд на ес

Достъп до лични данни за целите на разследване на престъпления

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑207/16 с предмет преюдициално запитване   от Audiencia Provincial de Tarragona (съд на провинция Тарагона, Испания)   в рамките на производство по дело, образувано по протест на испанското Министерство на финансите по повод разрешаването на достъп на съдебната полиция до лични данни, запазени от доставчици на електронни съобщителни услуги.

Решението  по дело C-207/16 Ministerio Fiscal е част от юриспруденцията относно член 15, който в общи линии позволява на държавите-членки да разрешават намеса в тайната на кореспонденцията при определени обстоятелства, виж и  Digital Rights Ireland (C-293/12 и 594/12), Tele2 / Watson (Joined Cases C-203/15 и C-698/15).

Държавите-членки могат да приемат законодателни мерки, за да ограничат обхвата на правата и задълженията, предвидени в член 5, член 6, член 8, параграф 1, 2, 3, и 4 и член 9 от настоящата директива, когато такова ограничаване представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество, за да гарантира национална сигурност (т.е държавна сигурност), отбрана, обществена безопасност и превенцията, разследването, разкриването и преследването на престъпления или неразрешено използване на електронна комуникационна система, както е посочено в член 13, параграф 1 от Директива 95/46/ЕО. […]

 

Фактите

Извършен е грабеж,  полицията иска   да се разпореди на различни доставчици на електронни съобщителни услуги да предоставят телефонни  номера и личните данни във връзка със самоличността на притежателите или ползвателите на телефонните номера, свързани с разследването.

Съдът отказва – защото 1) исканата мярка не била пригодна за разкриване на извършителите на престъплението и 2) според закона това може да се извършва при тежки престъпления. Съгласно испанския наказателен кодекс тежки били престъпленията, които се наказват с лишаване от свобода над пет години — а разглежданите в главното производство деяния не съставляват такова престъпление. Прокуратурата протестира това определение пред запитващата юрисдикция. Според нея предоставянето на разглежданите данни е трябвало да бъде разрешено поради естеството на деянията.

Въпросите

 1)   Може ли достатъчната тежест на престъплението като критерий, обосноваващ засягането на признатите в членове 7 и 8 от [Хартата] основни права, да се определи единствено с оглед на наказанието, което може да се наложи за разследваното престъпление, или е необходимо освен това да се установи, че с престъпното деяние се увреждат в особена степен индивидуални и/или колективни правни интереси?

2)      Евентуално, ако определянето на тежестта на престъплението с оглед единствено на наказанието, което може да се наложи, отговаря на конституционните принципи на Съюза, приложени от Съда на ЕС в решението му [от 8 април 2014 г., Digital Rights Ireland и др., C‑293/12 и C‑594/12, EU:C:2014:238] като критерии за строг контрол на Директива [2002/58], то какъв следва да е минималният праг за наказанието? Допустимо ли е по общ начин да се предвиди праг от три години лишаване от свобода?“.

Решението

Достъпът на публичните органи до такива данни съставлява намеса в основното право на зачитане на личния живот, закрепено в член 7 от Хартата. Такъв достъп представлява и намеса в основното право на защита на личните данни, гарантирано в член 8 от Хартата, тъй като представлява обработка на лични данни.

Когато  намесата, до която води такъв достъп, не е тежка, този достъп може да бъде обоснован от целта за превенция, разследване, разкриване и преследване общо на „[престъпления]“. [57]

Достъпът само до данните, посочени в разглежданото в главното производство искане, не може да бъде квалифициран като „тежка“ намеса в основните права на лицата [61]

Намесата, до която води достъп до такива данни, може следователно да бъде обоснована от целта за превенция, разследване, разкриване и преследване общо на „[престъпления]“, посочена в член 15, параграф 1, първо изречение от Директива 2002/58, без да е необходимо тези престъпления да са квалифицирани като „тежки“.[62]

В същия смисъл е и Заключението на Генералния адвокат:

мярка, която за целите на борбата с престъпленията дава на компетентните национални органи достъп до идентификационните данни на ползвателите на телефонни номера, активирани с определен мобилен телефон през ограничен период, при обстоятелства като разглежданите в главното производство води до намеса в гарантираните от споменатата директива и Хартата основни права, която не е толкова сериозна, че да налага такъв достъп да се предоставя само в случаите, в които съответното престъпление е тежко.

Коментар на проф. Лорна Удс

Tagged ,

Съд на ЕС: флагрантен отказ от правосъдие и изпълнение на европейска заповед за арест

Стана известно заключението на Генералния адвокат Евгени Танчев по дело C216/18 по преюдициално запитване от Висш съд – Ирландия в рамките на дело PPU  Мinister for Justice and Equality срещу LM.

1.        Настоящото преюдициално запитване се вписва в контекста на развитието и реформите в полската съдебна система, които водят до приемането на 20 декември 2017 г. на мотивирано предложение от страна на Европейската комисия, с което тя приканва Съвета на Европейския съюз да констатира на основание на член 7, параграф 1 ДЕС наличието на очевиден риск от тежко нарушение от страна на Република Полша на една от общите ценности на държавите членки, посочени в член 2 ДЕС, а именно: на принципа на правовата държава(3) (наричано по-нататък „Мотивираното предложение на Комисията“).

2.        Ако предвидената в член 7 ДЕС процедура приключи, т.е. на Европейският съвет констатира тежко и продължаващо нарушение от страна на държава членка на ценностите, посочени в член 2 ДЕС, тази процедура позволява спирането на някои права, които съответната държава членка черпи от Договорите. Подобна процедура никога не е била започвана, а още по-малко приключвана. Мотивираното предложение на Комисията съставлява първият опит в този смисъл, но до настоящия момент Съветът не е приел решението, за което е бил приканен с това предложение.

3.        В рамките на настоящото дело по отношение на ответника в главното производство L. M. са издадени три заповеди за арест от страна на полските съдилища. Ответникът твърди, че   съществува риск да не бъде проведен справедлив съдебен процес в Полша, и поддържа, че този риск не допуска предаването му на полските съдебни органи.

4.        По силата на принципа на взаимно признаване обаче държавите членки са длъжни да изпълняват всяка европейска заповед за арест.

5.        Въпреки това, в решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198, т. 98), Съдът приема, че когато изпълняващият съдебен орган установи, че по отношение на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, е налице реален риск от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), изпълнението на европейската заповед за арест се отлага.

9.        В рамките на настоящото дело основното право, на чието нарушение издирваното лице твърди, че е жертва в издаващата държава членка, не е забраната за нечовешко или унизително отношение, която се разглежда в посоченото решение Aranyosi и Căldăraru, а както видяхме по-горе: правото на справедлив съдебен процес.

До Съда е отправен въпросът дали за да може да възникне задължение за изпълняващия съдебен орган да отложи изпълнението на европейска заповед за арест, той трябва да установи, от една страна, че са налице недостатъци на полската съдебна система, съставляващи реален риск да бъде нарушено правото на справедлив съдебен процес, и от друга страна, че заинтересованото лице е изложено на подобен риск, или е достатъчно изпълняващият съдебен орган да установи съществуването на недостатъци на полската съдебна система, без да е нужно да проверява дали те могат да засегнат заинтересованото лице.

Заключението

По причини, изложени в текста, между които и фактът, че Европейският съд по правата на човека забранява на договарящите страни да експулсират дадено лице, когато в страната, в която се изпраща лицето, то ще бъде изложено на реален риск да бъде изложено не само на противоречащо на член 3 от ЕКПЧ третиране  или на смъртна присъда в нарушение на член 2 от ЕКПЧ и на член 1 от Протокол № 13 към ЕКПЧ, но също така и на флагрантен отказ от правосъдие в нарушение на член 6 от ЕКПЧ  – ГА приема, че  е възможно риск от нарушение на член 47, втора алинея от Хартата да породи задължение за отлагане на изпълнението на европейска заповед за арест.

 Трябва ли всяко нарушение на член 47, втора алинея от Хартата, независимо от неговата тежест да доведе до отлагане на изпълнението на европейската заповед за арест?

85.      Предлагам да се възприеме установеният от Европейския съд по правата на човека критерий и да се счита, че изпълнението на европейска заповед за арест се отлага единствено при наличие на реален риск от флагрантен отказ от правосъдие в издаващата държава членка.

Как се квалифицира липсата на независимост и безпристрастност?

93.      Все пак ще подчертая, че липсата на независимост и безпристрастност на даден съд може да се разглежда като съставляваща флагрантен отказ от правосъдие само ако е толкова съществена, че заличава изцяло справедливия характер на съдебния процес.

133. Предвид изложените съображения предлагам на поставените от High Court (Висш съд, Ирландия) въпроси Съдът да отговори следното:

1)      Член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че изпълняващият съдебен орган е длъжен да отложи изпълнението на европейска заповед за арест, когато установи не само че е налице реален риск от флагрантен отказ от правосъдие поради недостатъци на съдебната система на издаващата държава членка, но и че лицето, по отношение на което е издадена тази заповед, е изложено на подобен риск. За да може нарушение на правото на справедлив съдебен процес, установено в член 47, втора алинея от Хартата, да съставлява флагрантен отказ от правосъдие, е необходимо това нарушение да бъде толкова сериозно, че да заличава основното съдържание на правото, което тази разпоредба защитава. За да определи дали заинтересованото лице е изложено на разглеждания риск от флагрантен отказ от правосъдие, изпълняващият съдебен орган трябва да вземе предвид конкретните обстоятелства, които се отнасят както до това лице, така и до престъплението, във връзка с което се провежда наказателно преследване срещу него или за извършването на което лицето е осъдено.

2)      Когато изпълняващият съдебен орган установи наличието на реален риск от флагрантен отказ от правосъдие в издаващата държава членка, той е длъжен да поиска от издаващия съдебен орган на основание член 15, параграф 2 от Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299, необходимата допълнителна информация, що се отнася евентуално, от една страна, до законодателните промени, осъществени след датата на издаване на документите, с които изпълняващият съдебен орган разполага, за да установи съществуването на реален риск от флагрантен отказ от правосъдие, и от друга страна — до особеностите, свързани с лицето, по отношение на което е издадена европейската заповед за арест, или до естеството на престъплението, във връзка с което се провежда наказателно преследване срещу него или за извършването на което лицето е осъдено.


 

Tagged

Съд на ЕС: Свидетели на Йехова и лични данни

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑25/17 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Korkein hallinto-oikeus (Върховен административен съд, Финландия).

Комисията за защита на данните във Финландия постановява решение, с което забранява на религиозната общност „Свидетели на Йехова“ да събира или да обработва лични данни при извършваната от членовете ѝ проповедническа дейност „от врата на врата“, доколкото не са изпълнени законовите изисквания за обработването на такива данни. Освен това  Комисията за защита на данните задължава тази общност да направи в шестмесечен срок необходимото, за да гарантира, че за нейните цели лични данни няма да се събират в нарушение на тези изисквания.

Според констатациите на запитващата юрисдикция при проповедническата си дейност „от врата на врата“ членовете на религиозната общност „Свидетели на Йехова“ водят записки за направените посещения на лица, които самите те или посочената общност не познават. Събраните данни съдържали, евентуално и наред с другото, името и адреса на посетените лица, както и сведения за техните религиозни убеждения и семейни отношения. Тези данни били събирани като напомнителни бележки, за да може информацията да бъде намерена и използвана при следващи посещения, като съответните лица нито са давали съгласие, нито са били уведомявани за това.

Религиозната организация обжалва.  Съдът решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли изключенията от приложното поле на Директива [95/46], посочени в член 3, параграф 2, първо и второ тире, да се тълкуват в смисъл, че събирането и другите видове обработка на лични данни, които членовете на дадена религиозна общност извършват във връзка с осъществяваната проповедническа дейност „от врата на врата“, не попадат в приложното поле на Директивата? Какво значение при преценката на приложимостта на Директива [95/46] имат, от една страна, обстоятелството, че проповедническата дейност, във връзка с която се събират данните, се организира от религиозната общност и от нейните сборове, и от друга страна, обстоятелството, че едновременно с това става дума и за изповядване на религия лично от членовете на религиозната общност?

2)      Като се отчитат съображения 26 и 27 от Директива [95/46], трябва ли определението на понятието „файл“ в член 2, буква в) от Директивата да се тълкува в смисъл, че съвкупността от лични данни, които се събират с неавтоматични средства във връзка с описаната по-горе проповедническа дейност „от врата на врата“ (име и адрес, както и други възможни данни и характеристики, отнасящи се до лицето),

a)      не представлява такъв файл, тъй като не става въпрос за специфични картотеки или списъци или други подобни класификационни системи по смисъла на определението в [Закон № 523/1999];

б)      представлява такъв файл, тъй като от данните предвид тяхното предназначение на практика е възможно лесно и без неоправдани разходи да бъде извлечена необходимата за по-нататъшно ползване информация, както е предвидено в [Закон № 523/1999]?

3)      Трябва ли изразът в член 2, буква г) от Директива [95/46] „който сам или съвместно с други определя целите и средствата на обработка на лични данни“ да се тълкува в смисъл, че религиозна общност, организираща дейност, при която се събират лични данни (в това число чрез определянето на радиуса на действие на проповедниците, чрез проследяването на проповедническата дейност и поддържането на регистри на лицата, които не желаят да бъдат посещавани от проповедници), може да бъде разглеждана като администратор на лични данни по отношение на тази дейност на нейните членове, въпреки твърдението на религиозната общност, че само отделните проповедници имат достъп до записаната информация?

4)      Трябва ли член 2, буква г) от Директива [95/46] да се тълкува в смисъл, че религиозната общност може да се класифицира като администратор само когато предприема други специфични мерки, като нареждания или писмени указания, с които управлява събирането на данни, или е достатъчно религиозната общност фактически да играе роля при управлението на дейността на членовете си?

Решението

1 Както следва от член 1, параграф 1 и от съображение 10 от Директива 95/46, нейната цел е да се гарантира висока степен на защита на основните права и свободи на физическите лица, и в частност на правото им на личен живот при обработването на лични данни (решение от 13 май 2014 г., Google Spain и Google, C‑131/12, EU:C:2014:317, т. 66 и от 5 юни 2018 г., Wirtschaftsakademie Schleswig-Holstein, C‑210/16, EU:C:2018:388, т. 26).

Макар извършваната от членове на религиозна общност проповедническа дейност „от врата на врата“ да е по този начин защитена с член 10, параграф 1 от Хартата като израз на вярата на проповедника или проповедниците, това обстоятелство не придава на тази дейност характер на изцяло лично или домашно занимание по смисъла на член 3, параграф 2, второ тире от Директива 95/46. Проповедническата дейност излиза извън личната сфера на проповядващите членове на дадена религиозна общност.

С оглед на гореизложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 2 от Директива 95/46, разглеждан във връзка с член 10, параграф 1 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че събирането на лични данни, извършвано от членове на религиозна общност при проповедническата им дейност „от врата на врата“, и по-нататъшното обработване на тези данни не представляват нито обработване на лични данни при извършване на дейности, посочени в член 3, параграф 2, първо тире от тази директива, нито обработване на лични данни, извършвано от физически лица в хода на изцяло лични или домашни занимания по смисъла на член 3, параграф 2, второ тире от същата директива. [51]

2 Относно понятието файл – директивата определя широко понятието „файл“, по-специално визирайки „всеки“ структуриран набор от лични данни.

Въпросът точно по какъв критерий и под каква форма на практика е структурирана съвкупността от лични данни, събирани от всеки от проповедниците, е без значение, стига тази съвкупност да позволява лесно да се откриват данните на съответното посетено лице — нещо, което  запитващата юрисдикция следва да провери с оглед на всички обстоятелства в случая в главното производство.

3 Религиозна общност, съвместно с проповядващите нейни членове, може да бъде квалифицирана като администратор на личните данни, обработвани от последните в рамките на проповедническа дейност „от врата на врата“, организирана, съгласувана и насърчавана от тази общност, без да е необходимо въпросната общност да има достъп до данните или да е установено, че тя е дала на членовете си писмени указания или нареждания във връзка с обработването.

Tagged ,

Съд на ЕС: марки – цвят

Днес беше оповестено решение на Съда на ЕС (голям състав) по дело C‑163/16

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага, Нидерландия)  в рамките на производство по дело

Christian Louboutin, Christian Louboutin SAS срещу Van Haren Schoenen BV  –

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 22 юни 2017 г.,

предвид определението за възобновяване на устната фаза на производството от 12 октомври 2017 г. и след изложеното в съдебното заседание от 14 ноември 2017 г.,

след като изслуша допълнителното заключение на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 6 февруари 2018 г., Съдът обсъди следното:

Член 2 от Директива 2008/95, озаглавен „Знаци, от които може да се състои марката“, предвижда:

„Марка може да се състои от всеки знак, който може да бъде представен графично, по-специално думи, включително лични имена, рисунки, букви, цифри, формата на стоката или на нейната опаковка, при условие че тези знаци са способни да отличават стоките или услугите на едно предприятие от тези на други предприятия“.

4        Член 3 от същата директива, озаглавен „Основания за отказ или недействителност“, гласи:

„1.      Не се регистрират, а ако бъдат регистрирани, се обявяват за недействителни: […]

д)      знаци, които се състоят изключително от:

i)      формата, която произтича от естеството на самите стоки; или

ii)      формата на стоките, която е нужна за постигане на технически резултат;

iii)      формата, която придава значителна стойност на стоките;

Фактите:

Christian Louboutin създава и произвежда обувки. Спорната марка, чиято защита се търси, е   описана по следния начин: „Марката се състои от червен цвят (Pantone 18‑1663TP), покриващ подметката на обувка по показания на изображението начин (контурът на обувката не е част от марката, а има за цел да изясни разположението на марката)“.

Дружество Van Haren, което управлява обекти за търговия на дребно с обувки в Нидерландия, продава обувки на висок ток, чиято подметка е покрита с червен цвят.

Преюдициален въпрос:

„Ограничава ли се понятието за форма по смисъла на член 3, параграф 1, буква д), подточка iii) от [Директива 2008/95] (в текстовете на немски, английски и френски език на [тази директива] съответно: „form“, „shape“ и „forme“) до триизмерните характеристики на стоките като техните контури, размери или обем (които се изразяват в три измерения), или тази разпоредба обхваща и други (нетриизмерни) характеристики на стоките, като цвета?“.

Съдът:

21      В контекста на правото относно марките понятието „форма“ обикновено се разбира, както подчертава Европейската комисия, като обозначаващо съвкупност от линии или контури, която определя съответната стока в пространството.

22      Нито от Директива 2008/95, нито от практиката на Съда, нито от обичайния смисъл на това понятие следва, че даден цвят сам по себе си, без ограничение в пространството, може да представлява форма.

23      Възниква обаче въпросът дали обстоятелството, че определен цвят покрива конкретно място от съответната стока, означава, че разглежданият знак се състои от форма по смисъла на член 3, параграф 1, буква д), подточка iii) от Директива 2008/95.

24      В това отношение следва да се отбележи, че макар несъмнено формата на стоката или на част от стоката да има някаква роля при определянето на цвета в пространството, все пак не може да се приеме, че даден знак се състои от тази форма, когато с регистрацията на марката се цели да се защити не формата, а само покриването с цвят на конкретно място от посочената стока.

25      Както отбелязват германското и френското правителство, правителството на Обединеното кралство и Комисията, спорната марка не се отнася до специфична форма на подметката на обувки с висок ток, тъй като в описанието на тази марка се посочва изрично, че контурът на обувката не е част от посочената марка, а служи само за изясняване на разположението на червения цвят, обхванат от регистрацията.

26      При всички положения знак като разглеждания в главното производство не може да се счита за състоящ се „изключително“ от формата, когато, както в настоящия случай, основният предмет на този знак е цвят, уточнен с международно признат идентификационен код.

27      С оглед на гореизложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 1, буква д), подточка iii) от Директива 2008/95 трябва да се тълкува в смисъл, че знак като разглеждания в главното производство, който представлява цвят, покриващ подметката на обувка с висок ток, не се състои изключително от „формата“ по смисъла на тази разпоредба.

Цялата работа е за регистриране на т.нар. хибридна марка, червените подметки. Сложно, Генералният адвокат е давал второ заключение, рядък случай.

Преди няколко години пак имаше подобно решение, вж тук.

Първи коментари:

 

Tagged ,

Съд на ЕС: отговорност на притежателя на интернет връзка за нарушение на авторски права

Днес стана известно заключението на Генералния адвокат Спунар по дело  C‑149/17 Bastei Lübbe GmbH & Co. KG / Michael Strotzer с предмет преюдициално запитване – Директива 2001/29/ЕО — Спазване на правата върху интелектуална собственост — Директива 2004/48/ЕО — Обезщетяване в случай на обмен на файлове в нарушение на авторските права — Интернет връзка, достъпна за членове на семейството на притежателя ѝ — Освобождаване на притежателя на връзката от отговорност, без да е необходимо да се уточнява по какъв начин тя е била използвана в семейството.

В качеството си на продуцент на звукозаписи Bastei Lübbe AG, дружество по германското право, е носител на авторските и сродните им права върху аудиоверсията на книга.  Г‑н Michael Strotzer е притежател на интернет връзка, чрез която на 8 май 2010 г. този звукозапис е споделен за изтегляне с неограничен брой потребители на интернет платформа за обмен на файлове (peer-to-peer). Вещо лице установява с точност, че IP адресът принадлежи на г‑н Strotzer.  Bastei Lübbe приканва г‑н Strotzer да преустанови нарушението на авторското право. Тъй като последният не изпълнява тази покана, Bastei Lübbe предявява пред Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен, Германия) иск за парично обезщетение срещу г‑н Strotzer в качеството му на притежател на въпросния IP адрес.  Г‑н Strotzer обаче отрича самият той да е нарушил авторското право и поддържа, че неговата интернет връзка е достатъчно защитена. Той твърди освен това, че достъп до въпросната връзка са имали и родителите му, които обитават същото жилище, но че доколкото му е известно, те не са имали аудиокнигата на своя компютър, не са знаели за съществуването ѝ и не са ползвали софтуера за онлайн обмен на файлове. При това в момента на извършването на разглежданото нарушение компютърът бил изключен.

Ако   член на семейството е имал достъп до въпросната интернет връзка, нейният притежател не е длъжен да посочва допълнителни подробности за момента и начина на ползване на тази връзка предвид защитата на брака и семейството, гарантирана в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и съответните разпоредби на германското конституционно право.

При тези обстоятелства Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли член 8, параграфи 1 и 2 във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че санкциите за нарушения на правото на предоставяне на публично разположение на произведение продължават да са „ефективни и възпиращи“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?

2)      Трябва ли член 3, параграф 2 от Директива 2004/48 да се тълкува в смисъл, че мерките за изпълнение на права върху интелектуалната собственост продължават да са „ефективни“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?“.

Генералният адвокат:

29.      Главното производство се отнася до извършено посредством интернет нарушение на правото на предоставяне на публично разположение. За носителите на права, нарушени по този начин, е трудно да установят самоличността на нарушителите и да докажат участието им. Всъщност извършените посредством интернет нарушения не оставят веществени следи(8) и позволяват до известна степен запазване на анонимността на виновните лица. Обикновено единствената улика, която е възможно да бъде намерена, е IP адресът, от който е извършено нарушението. Идентифицирането на притежателя на IP адреса, макар и да е точно, не е доказателство за отговорността на определено лице, особено ако съответната интернет връзка е била достъпна за повече от едно лица.

30.      Поради тази причина националните правни уредби често предвиждат мерки за облекчаване на тежестта на доказване, която лежи върху понеслите вреди носители на авторски права. Подобна мярка може по-специално да приеме формата на презумпция за виновност на притежателя на интернет връзката за нарушението, извършено от неговия IP адрес. Тези мерки позволяват да се осигури ефективността на правото на носителите на разглежданите права да търсят обезщетение за вреди в случаите на извършени посредством интернет нарушения. Съгласно информацията, която се съдържа в преюдициалното запитване, такава презумпция е въведена в германската правна система по пътя на съдебната практика.

31.      Задължението да се установи подобна презумпция, не е предвидено изрично нито в Директива 2001/29, нито в Директива 2004/48. Ако обаче тази мярка е основното средство, уредено от националното право с цел да се гарантира ефективността на предвиденото в член 8, параграф 2 от Директива 2001/29 право да се търси поправяне на понесените вреди, тя трябва да се прилага последователно и ефикасно. Посочената мярка не би могла да постигне целта си, ако е твърде лесно да бъде оборена презумпцията за виновност, като по този начин засегнатият носител на права бъде оставен без друга възможност да предяви правото си на обезщетение за претърпените вреди. В подобен случай това право би станало илюзорно.

32.      Ето защо, макар член 8, параграф 2 от Директива 2001/29 да не предписва никакво конкретно средство за осигуряване на ефективността на правото да се търси обезщетение за вреди, според мен от тази разпоредба следва, че наличните мерки трябва да се прилагат последователно и ефикасно. В това отношение националните съдилища имат първостепенната роля да преценяват доказателствата и да претеглят различните съществуващи интереси.

33.      Следователно, ако запитващата юрисдикция има съмнения относно тълкуването и прилагането на практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), свързана с отговорността и задълженията на притежателите на интернет връзка, тя трябва да даде предимство на онова тълкуване и прилагане, което позволява най-добре да се гарантира ефективността на защитата на правата върху интелектуална собственост.

Що се отнася до баланса на права:

46.      При това положение запитващата юрисдикция трябва да провери дали г‑н Strotzer не злоупотребява с правото на закрила на семейния живот, като се позовава на него не за да предотврати евентуалното подвеждане на членовете на семейството му под отговорност за нарушението на авторските права, с което те очевидно нямат никаква връзка, а единствено за да избегне самият той да бъде подведен под отговорност за същото нарушение. Ако случаят е такъв, правото на закрила на семейния живот не би следвало да възпрепятства защитата на интелектуалната собственост на носителите на тези авторски права.

Ето какво предлага ГА – и отново става ясно  колко е съществена ролята на националния законодател.

 Заключение

47.      С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на поставените от Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия) преюдициални въпроси по следния начин:

„Член 8, параграф 2 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество и член 13, параграф 1 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост трябва да се тълкуват в смисъл, че не изискват във вътрешното право на държавите членки да се въведе презумпция за отговорност на притежателя на интернет връзка за нарушенията на авторските права, извършени посредством тази връзка. Ако обаче вътрешното право предвижда такава презумпция с цел да осигури защитата на посочените права, тази презумпция трябва да се прилага последователно, за да се гарантира ефективността на защитата. Правото на зачитане на семейния живот, признато в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, не може да се тълкува по начин, който би лишил носителите на авторски права от всякаква реална възможност за защита на правото им на интелектуална собственост, закрепено в член 17, параграф 2 от Хартата на основните права“.

Този тип казуси за баланс интелектуална собственост – лична неприкосновеност  не са нови, но сега Спунар обръща внимание върху ролята на държавата  – да въведе презумпция за отговорност или не.

Tagged ,

Съд на ЕС: поддържане на фен страница във Facebook и лични данни

Стана известно решение на Съда на ЕС по дело С – 210/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия)  в рамките на производство по дело Unabhängiges Landeszentrum für Datenschutz Schleswig-Holstein / Wirtschaftsakademie Schleswig-Holstein GmbH=

Генерален адвокат: Y. Bot, мнението.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 95/46/ЕО   за защита на физическите лица при обработването на лични данни. Отнася се до фен-страница във Facebook. Wirtschaftsakademie предлага услуги за обучение чрез фен страница. Фен страниците представляват потребителски профили, които могат да бъдат конфигурирани във Facebook от частноправни субекти или от предприятия. За целта авторът на фен страницата, след като се регистрира във Facebook, може да използва поддържаната от него платформа, за да се представя на потребителите на тази социална мрежа, както и на посетителите на фен страницата, и за да прави изявления от всякакво естество на пазара на медии и мнения. Администраторите на фен страници могат да получават анонимни статистически данни за посетителите на такива страници с помощта на функция, наречена „Facebook Insight“, която им се предоставя безплатно от Facebook при условия на ползване, които не могат да бъдат променяни. Тези данни се събират с помощта на информационни файлове (наричани по-нататък „бисквитки“), всеки от които съдържа уникален код на потребителя, активен е в продължение на две години и се запазва от Facebook на твърдия диск на компютър или всякакъв друг носител на посетителите на фен страницата. Кодът на потребителя, който може да бъде комбиниран с данните за връзката на регистрираните във Facebook потребители, се събира и обработва в момента на отваряне на фен страниците. В това отношение от акта за преюдициално запитване следва, че нито Wirtschaftsakademie, нито Facebook Ireland Ltd упоменават операцията по запазване и функционирането на тази бисквитка, нито последващото обработване на данните, поне в хода на релевантния в главното производство отрязък от време.

Германски орган за личните данни иска WA да деактивира създадената от него фен страница във Facebook на адрес https://www.facebook.com/wirtschaftsakademie, защото не предупреждава потребителите за бисквитките.   WA смята, че няма такова задължение и че органът е трябвало да предприеме действия пряко срещу Facebook.

В хода на спора Федерален административен съд – Германия решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли член 2, буква г) от Директива [95/46] да се тълкува в смисъл, че урежда окончателно и изчерпателно задълженията и отговорността за нарушения на правилата за защита на данните, или — в хипотеза на многостепенни отношения между доставчик и клиент на информация — в рамките на „подходящите мерки“ по член 24 от [тази директива] и на „ефективните правомощия на намеса“ по член 28, параграф 3, второ тире от [същата] е възможно структура, която не е „администратор“ по смисъла на член 2, буква г) от [посочената директива], да носи отговорност за избора на оператор за предлаганата от нея информация?

2)      От задължението на държавите членки по член 17, параграф 2 от Директива [95/46] да предвидят, че когато обработването се извършва от негово име, администраторът трябва „да избере обработващ данните, който осигурява достатъчни гаранции по отношение на мерките за техническа безопасност и организационните мерки, регулиращи обработването, което следва да се извърши“, следва ли a contrario, че при друг вид отношения между доставчик и ползвател, които не са свързани с обработка на лични данни от името на администратора по смисъла на член 2, буква д) от [тази директива], не съществува задължение за полагане на дължимата грижа при избора и такова не [би могло] да се обоснове и по националното право?

3)      В хипотези, в които установено извън Европейския съюз дружество майка поддържа юридически самостоятелни обекти (дъщерни дружества) в различни държави членки, има ли право съгласно член 4 и член 28, параграф 6 от Директива [95/46] надзорният орган на дадена държава членка (в настоящия случай Германия) да упражни правомощията си по член 28, параграф 3 от [същата] спрямо установен на негова територия обект, включително в случаите, когато този обект отговаря единствено за рекламирането и продажбата на рекламни пространства и за други маркетингови мерки, насочени към жителите на тази държава членка, докато съгласно вътрешнокорпоративното разпределение на дейностите за събирането и обработването на лични данни на цялата територия на Европейския съюз и следователно и на територията на другата държава членка (в настоящия случай Германия) отговаря изключително установеният в друга държава членка (в настоящия случай Ирландия) самостоятелен обект (дъщерно дружество), при положение че в действителност решението относно обработката на данни се взема от дружеството майка?

4)      Трябва ли член 4, параграф 1 и член 28, параграф 3 от Директива [95/46] да се тълкуват в смисъл, че в хипотези, в които администраторът има обект на територията на държава членка (в настоящия случай Ирландия) и съществува друг, юридически самостоятелен обект на територията на друга държава членка (в настоящия случай Германия), който по-специално отговаря за продажбата на рекламни пространства и чиято дейност е насочена към жителите на тази държава членка, компетентният надзорен орган в тази друга държава членка (в настоящия случай Германия) може да предприеме мерки и да издаде разпореждания с цел прилагането на законодателството за защита на данните, включително срещу този друг обект (в настоящия случай в Германия), който според вътрешнокорпоративното разпределение на дейностите и отговорностите не отговаря за обработката на данни, или в такава хипотеза мерките и разпорежданията са в компетентността само на надзорния орган на държавата членка (в настоящия случай Ирландия), на чиято територия се намира седалището на структурата, която в рамките на групата отговаря за обработката на данните?

5)      Трябва ли член 4, параграф 1, буква а) и член 28, параграфи 3 и 6 от Директива [95/46] да се тълкуват в смисъл, че в хипотези, в които надзорният орган на държава членка (в настоящия случай Германия) предприема мерки по член 28, параграф 3 от [тази директива] спрямо лице или структура, извършващи дейност на нейна територия, на основание, че не е положена дължимата грижа при избора на участващо в процеса на обработката на данни трето лице (в настоящия случай Facebook), тъй като това трето лице нарушавало законодателството за защита на данните, предприемащият мерки надзорен орган (в настоящия случай Германия) е обвързан с правната преценка относно спазването на правилата на защитата на данните на надзорния орган на другата държава членка, в която е установено отговорното за обработването на данните трето лице (в настоящия случай Ирландия), така че той не може да се отклонява от тази правна преценка, или пък предприемащият мерки надзорен орган (в настоящия случай Германия) може самостоятелно да проверява законосъобразността на обработката на данни от страна на установеното в друга държава членка (в настоящия случай Ирландия) трето лице като предварителен въпрос с оглед на предприемане на неговите собствени действия?

6)      Доколкото предприемащият мерки надзорен орган (в настоящия случай Германия) [би могъл] да извършва самостоятелна проверка: трябва ли член 28, параграф 6, второ изречение от Директива [95/46] да се тълкува в смисъл, че надзорният орган може да упражнява предоставените му по член 28, параграф 3 от [тази директива] ефективни правомощия за намеса спрямо установени на неговата територия лице или структура на основание съвместна отговорност за нарушения на правилата за защита на данните, извършени от установеното в друга държава членка трето лице, само и едва когато предварително е поискал от надзорния орган на тази друга държава членка (в настоящия случай Ирландия) да упражни своите правомощия?“.

Съдът:

Член 2, буква г) от Директивата определя широко понятието „администратор“

Отнася се до субект, който „сам или съвместно с други“ определя целите и средствата за обработването на лични данни, това понятие не препраща непременно към само една структура, а може да се отнася до няколко субекта, участващи в обработването, за всеки от които при това положение съществува задължение да спазва приложимите разпоредби относно защитата на данните.

Facebook Inc., а по отношение на Съюза — Facebook Ireland, трябва да се разглеждат като главните определящи целите и средствата за обработването на личните данни на потребителите на Facebook, както и на лицата, посетили фен страниците, хоствани от Facebook, поради което те попадат в понятието „администратор“ по смисъла на член 2, буква г) от Директива 95/46, което не се поставя под съмнение по настоящото дело.

Wirtschaftsakademie  допринася чрез тази фен страница за определянето, съвместно с Facebook Ireland и Facebook Inc., на целите и средствата за обработването на лични данни на посетителите на тази фен страница, и следователно може също да се счита за „администратор“.

Макар действително статистическите данни за аудиторията, изготвени от Facebook, да се предоставят само на администратора на фен страницата в анонимен вид, това не променя факта, че изготвянето на тези статистически данни се основава на предварителното събиране с помощта на бисквитки, инсталирани от Facebook на компютъра или друго устройство на лицата, които са посетили тази страница, както и на обработването на личните данни на тези посетители за подобни статистически цели.

WA следва да се квалифицира като администратор.

В заключение  Съдът (голям състав) решава:

1)      Член 2, буква г) от Директива 95/46/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни, трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „администратор“ по смисъла на тази разпоредба включва администратора на хоствана от социална мрежа фен страница.

2)      Членове 4 и 28 от Директива 95/46 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато установено извън Европейския съюз предприятие има няколко обекта в различни държави членки, надзорният орган на държава членка има право да упражни правомощията си по член 28, параграф 3 от тази директива по отношение на разположен на територията на тази държава членка обект на това предприятие, въпреки че съгласно разпределението на дейностите в рамките на групата, от една страна, обектът отговаря единствено за продажбата на рекламни пространства и за други маркетингови дейности на територията на посочената държава членка, а от друга страна, изключителна отговорност за събирането и обработването на лични данни за цялата територия на Европейския съюз се носи от обект, разположен в друга държава членка.

3)      Член 4, параграф 1, буква а) и член 28, параграфи 3 и 6 от Директива 95/46 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато надзорният орган на държава членка възнамерява да упражни по отношение на организация, установена на територията на тази държава членка, правомощията за намеса по член 28, параграф 3 от тази директива заради нарушения на правилата относно защитата на лични данни, допуснати от отговарящото за обработването на тези данни като администратор трето лице със седалище в друга държава членка, този надзорен орган е компетентен да прецени самостоятелно от надзорния орган на последната държава членка законосъобразността на такова обработване на данни и може да упражни правомощията си за намеса по отношение на установената на негова територия организация, без предварително да поиска намесата на надзорния орган на другата държава членка.

 

Tagged ,

Съд на ЕС: понятието съпруг за целите на свободното движение и пребиваване в ЕС

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑673/16 с предмет преюдициално запитване в рамките на производство по дело Relu Adrian Coman, Robert Clabourn Hamilton, Asociaţia Accept / Inspectoratul General pentru Imigrări, Ministerul Afacerilor Interne.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на разпоредби от Директива 2004/38/ЕО  относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки.

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Relu Adrian Coman, г‑н Robert Clabourn Hamilton и Asociaţia Accept (наричани по-нататък заедно „Coman и др.“), от една страна, и Inspectoratul General pentru Imigrări (Главен инспекторат за имиграцията, Румъния)  и Ministerul Afacerilor Interne (Министерство на вътрешните работи, Румъния), от друга, по повод на запитване за условията за предоставянето на г‑н Hamilton на право на пребиваване в Румъния за повече от три месеца.

Румънският и американски гражданин г‑н Coman и американският гражданин г‑н Hamilton се запознават в Ню Йорк (САЩ) през юни 2002 г. и живеят заедно в този град от май 2005 г. до май 2009 г. След това г‑н Coman се установява в Брюксел (Белгия), за да работи в Европейския парламент като парламентарен сътрудник, а г‑н Hamilton остава да живее в Ню Йорк. Двамата сключват брак в Брюксел на 5 ноември 2010 г. През декември 2012 г. г‑н Coman и г‑н Hamilton отправят запитване до инспектората по каква процедура и при какви условия г‑н Hamilton, който не е гражданин на Съюза, може в качеството си на член на семейството на г‑н Coman да получи право на законно пребиваване в Румъния за повече от три месеца. Инспекторатът уведомява г‑н Coman и г‑н Hamilton, че последният има само право на пребиваване за три месеца, тъй като  не се признава бракът на лица от един и същ пол.

В рамките на производството Curtea Constituţională (Конституционният съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Включва ли понятието „съпруг/съпруга“, съдържащо се в член 2, точка 2, буква а) от Директива 2004/38, във връзка с членове 7, 9, 21 и 45 от Хартата, съпруг от същия пол на гражданин на Съюза, с когото гражданинът е сключил законен брак в съответствие със законодателството на държава членка, различна от приемащата държава, като съпругът на гражданина на Съюза не е от държава — членка на Европейския съюз?

2)      При положителен отговор на първия въпрос, изискват ли член 3, параграф 1 и член 7, параграф [2] от Директива 2004/38, във връзка с членове 7, 9, 21 и 45 от Хартата, приемащата държава да издава разрешение за пребиваване на своя територия за срок, по-дълъг от три месеца, на съпруг на гражданин на Съюза от същия пол?

3)      Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, може ли да се приеме, че съпругът от същия пол на гражданин на Европейския съюз, с когото гражданинът е сключил законен брак в съответствие със законодателството на държава членка, различна от приемащата държава, като съпругът на гражданина на Съюза е от държава, която не е членка на Европейския съюз, попада в обхвата на понятието „всякакви други членове на семейството“ по смисъла на член 3, параграф 2, буква а) от Директива 2004/38 или на понятието „партньора, с когото гражданинът на Съюза има трайна връзка, което е надлежно удостоверено“ по смисъла на член 3, параграф 2, буква б) от Директива 2004/38, със съответното задължение на приемащата държава да улеснява неговото влизане и пребиваване, дори и когато приемащата държава не признава браковете между лица от един и същи пол и не предвижда каквато и да било алтернативна форма на правно признаване от вида на регистрираното партньорство?

4)      Ако отговорът на третия въпрос е положителен, изискват ли в този случай член 3, параграф 2 и член 7, параграф 2 от Директива 2004/38, във връзка с членове 7, 9, 21 и 45 от Хартата, приемащата държава членка да издава разрешение за пребиваване на своя територия за срок, по-дълъг от три месеца, на съпруг на гражданин на Съюза от същия пол?“.

Решението

35      Колкото до въпроса дали това понятие включва гражданина на трета страна от същия пол като гражданина на Съюза, с когото е сключил брак в държава членка в съответствие с нейното право, следва най-напред да се подчертае, че понятието „съпруг/съпруга“ по смисъла на Директива 2004/38 е неутрално от гледна точка на пола и съответно може да обхваща съпруга от същия пол на съответния гражданин на Съюза.

36      По-нататък е важно да се отбележи, че докато за целите на преценката дали да се квалифицира като „член на семейството“ партньорът, с когото гражданинът на Съюза е сключил регистрирано съжителство въз основа на законодателството на държава членка, член 2, точка 2, буква б) от Директива 2004/38 препраща към условията, посочени в приложимото законодателство на държавата членка, в която смята да отиде или да пребивава въпросният гражданин на Съюза, то член 2, точка 2, буква а) от тази директива, която се прилага по аналогия в настоящия случай, не съдържа подобно препращане във връзка с понятието „съпруг/съпруга“ по смисъла на Директивата. Оттук следва, че държавата членка не може да се позовава на своето национално право, за да откаже да признае на своя територия, единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, сключения от него брак с гражданин на Съюза от същия пол в друга държава членка в съответствие с нейното право.

50      От практиката на Европейския съд по правата на човека обаче следва, че връзката, поддържана от еднополова двойка, би могла да попада в обхвата на понятието „личен живот“ и в обхвата на понятието „семеен живот“ по същия начин, както връзката на двойка лица от различен пол, намиращи се в същото положение (ЕСПЧ, 7 ноември 2013 г., Vallianatos и др. с/у Гърция, CE:ECHR:2013:1107JUD002938109, § 73 и ЕСПЧ, 14 декември 2017 г., Orlandi и др. с/у Италия, CE:ECHR:2017:1214JUD002643112, § 143).

51      По всички изложени съображения на първия въпрос следва да се отговори, че в случаите, в които гражданин на Съюза е използвал свободата си на движение, отивайки в държава членка, различна от тази, на която е гражданин, и реално пребивавайки там в съответствие с условията по член 7, параграф 1 от Директива 2004/38, и през това време е създал или укрепил семеен живот с гражданин на трета страна от същия пол, с когото се е свързал в законно сключен в приемащата държава членка брак, член 21, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентните органи на държавата членка, чийто гражданин е посоченият гражданин на Съюза, да откажат да предоставят на гражданина на трета страна право на пребиваване на територията на тази държава членка по съображението, че нейното право не предвижда брака между лица от един и същ пол.

56      По изложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 21, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство гражданинът на трета страна от същия пол като гражданина на Съюза, с когото е сключил брак в държава членка в съответствие с нейното право, разполага с право на пребиваване за повече от три месеца на територията на държавата членка, чийто гражданин е посоченият гражданин на Съюза. Това производно право на пребиваване не бива да се обвързва с по-строги условия от предвидените в член 7 от Директива 2004/38.

Tagged

Съд на ЕС: предоставяне на потребителски данни на полицията – кога?

Известно е Заключението на Генералния адвокат по дело  C‑207/16 въз основа на преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Tarragona (съд на провинция Тарагона, Испания).

Запитването се отнася до тълкуването на понятието „тежки престъпления“ по смисъла на практиката на Съда, установена с решение Digital Rights Ireland и решение Tele2 Sverige и Watson  – в които това понятие се използва като критерий за преценка на законосъобразността и пропорционалността на намесата в правата по членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз  –  именно съответно правото на зачитане на личния и семейния живот, както и правото на защита на личните данни.

Запитване е направено в контекста на производство по жалба против съдебно решение, с което на полицейски органи е отказана възможността да им бъдат предадени   данни, притежавани от мобилни телефонни оператори, с цел идентифициране на лица за нуждите на наказателно разследване. Обжалваното решение е мотивирано по-специално със съображението, че деянията, предмет на това разследване, не съставляват тежко престъпление, в разрез с изискванията на приложимата испанска правна уредба.

Въпросите:

„1)      Може ли достатъчната тежест на престъплението като критерий, обосноваващ засягането на признатите в членове 7 и 8 от [Хартата] основни права, да се определи единствено с оглед на наказанието, което може да се наложи за разследваното престъпление, или е необходимо освен това да се установи, че с престъпното деяние се увреждат в особена степен индивидуални и/или колективни правни интереси?

2)      Евентуално, ако определянето на тежестта на престъплението с оглед единствено на наказанието, което може да се наложи, отговаря на конституционните принципи на Съюза, приложени от Съда на ЕС в решението му [Digital Rights] като критерии за строг контрол на Директивата[, обявена за невалидна с това решение], то какъв следва да е минималният праг за наказанието? Допустимо ли е по общ начин да се предвиди праг от три години лишаване от свобода?“.

Тоиз разговор е добре известен на българите от времето на прилагането на Директива 24/2006/ЕС за задържане на трафичните данни, обявена от Съда за невалидна. Тогава имаше разногласия по въпроса кое е тежко и кое е сериозно престъпление и как целта за защита на обществения интерес се съотнася с правото на защита на личния живот и личната кореспонденция. Генералният адвокат също прави препратка към Директива 24/2006/ЕС.

ГА по първия въпрос:

90.      Според мен следва да се внимава, за да не се възприеме твърде широко разбиране относно изискванията, поставени от Съда с тези две решения, за да не се препятства, или поне не прекомерно, възможността на държавите членки да дерогират установения от Директива 2002/58 режим, която им е предоставена с член 15, параграф 1 от същата, в случаите, в които разглежданите намеси в личния живот едновременно преследват законна цел и са с ограничен обхват, каквито е възможно да настъпят в случая в резултат от искането на разследващата полицейска служба. По-конкретно считам, че правото на Съюза допуска възможността за компетентните органи да имат достъп до държаните от доставчици на електронни съобщителни услуги данни за идентификация, позволяващи да се издирят предполагаемите извършители на престъпление, което не е тежко.

91.      С оглед на това препоръчвам на Съда да отговори на преформулирания преюдициален въпрос, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че мярка, която за целите на борбата с престъпленията дава на компетентните национални органи достъп до идентификационните данни на ползвателите на телефонни номера, активирани с определен мобилен телефон през ограничен период, при обстоятелства като разглежданите в главното производство води до намеса в гарантираните от споменатата директива и Хартата основни права, която не е толкова сериозна, че да налага такъв достъп да се предоставя само в случаите, в които съответното престъпление е тежко.

ГА по втория въпрос:

96.      Според мен право да определят какво представлява „тежко престъпление“ имат по принцип компетентните органи на държавите членки. Независимо от това, благодарение на преюдициалните запитвания, с които юрисдикциите на държавите членки могат да сезират Съда, същият е натоварен да следи за спазването на всички изисквания, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално да осигури последователно прилагане на закрилата, предоставена от разпоредбите на Хартата.

107.  Ако понятието „тежко престъпление“ по смисъла на съдебната практика, установена с решения Digital Rights и Tele2, бъде прието от Съда за самостоятелно понятие на правото на Съюза, то би трябвало да се тълкува в смисъл, че тежестта на дадено престъпление, която може да оправдае достъпа на компетентните национални органи до лични данни съгласно член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, трябва да се измерва, като се вземат предвид не само наказанията, които е възможно да бъдат наложени, но и съвкупност от други обективни критерии за преценка като упоменатите по-горе.

121. В заключение считам, че ако Съдът постанови — в разрез с това, което препоръчвам — че за да се квалифицира престъплението като „тежко“ по смисъла на неговата практика, установена с решение Digital Rights, следва да се отчита единствено предвиденото наказание, на втория преюдициален въпрос би следвало да се отговори, че държавите членки са свободни да определят минималния размер на съответното наказание за целта, стига да спазват изискванията, произтичащи от правото на Съюза, и по-специално онези изисквания, съгласно които намесата в основните права, гарантирани с членове 7 и 8 от Хартата, трябва да остане изключение и да бъде съобразена с принципа на пропорционалност.

Да напиша и името на този Генерален адвокат – Henrik Saugmandsgaard Øe от Дания. Успял да застане едновременно на най-разнообразни позиции, като един електрон.

Tagged

Съвместима ли е таксата за радио и телевизия с правото на ЕС

През март  2018 г. Oberverwaltungsgericht Rheinland-Pfalz (Върховен административен съд на Рейнланд-Пфалц – OVG Rheinland-Pfalz) решава, че таксата за радио и телевизия в Германия е съвместима с правото на ЕС (дело № 7 A 11938/17) . Съдът отхвърля тезата, че таксата е несъвместима с правото на ЕС, тъй като предоставя на обществените радио- и телевизионни доставчици на медийни услуги несправедливо предимство пред техните частни конкуренти.

Съдът посочва, че през 2016 г. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд – BVerwG) вече е установил съответствието на таксата  – в новата й форма, въведена през 2013 г. – с правото на ЕС (решение от 18 март 2016 г., BVerwG 6 С 6.15). Съгласно това решение въвеждането на таксата  не изисква съгласието на Европейската комисия и е с съвместимо с Директивата за аудиовизуалните медийни услуги.  Обществените и частните радио- и телевизионни оператори  неизбежно ще бъдат финансирани по различни начини. Това обаче не означава непременно, че обществените радио- и телевизионни оператори са получили несправедливо предимство, тъй като за разлика от частните радио- и телевизионни оператори те са подложени на много по-ограничителни правила за рекламиране и следователно са финансово зависими от таксата.

Междувременно Landgericht Tübingen (Районен съд в Тюбинген, решение от 3 август 2017 г., дело № 5 T 246/17 и др.) е постановил, че таксата  нарушава правото на ЕС  – и в резултат има подадено преюдициално запитване до Съда на ЕС –  дело  С-492/17.

 

Преюдициални въпроси:

1)

Несъвместим ли е с правото на Съюза националният Gesetz vom 18.10.2011 zur Geltung des Rundfunkbeitragsstaatsvertrags (RdFunkBeitrStVtrBW) vom 17 Dezember 2010 (Закон от 18 октомври 2011 г. за прилагане на Държавния договор за вноската за радио- и телевизионно разпространение от 17 декември 2010 г., наричан по-нататък „RdFunkBeitrStVtrBW“) на провинция Баден-Вюртемберг, последно изменен с член 4 от Neunzehnter Rundfunkänderungsstaatsvertrag (Деветнадесети държавен договор за изменение на Държавните договори за радио- и телевизионно разпространение) от 3 декември 2015 г. (Закон от 23 февруари 2016 г., GBl. стр. 126, 129), поради това че вноската, събирана от 1 януари 2013 г. съгласно този закон безусловно по принцип от всяко живеещо в германската федерална провинция Баден-Вюртемберг пълнолетно лице в полза на радио- и телевизионните оператори SWR и ZDF, представлява помощ, която противоречи на правото на Съюза и предоставя по-благоприятно третиране само в полза на тези обществени радио- и телевизионни оператори спрямо частни радио- и телевизионни оператори? Трябва ли членове 107 и 108 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че за Закона за вноската за радио- и телевизионно разпространение е трябвало да се получи разрешението на Комисията и поради липсата на разрешение той е невалиден?

2)

Трябва ли член 107 ДФЕС, съответно член 108 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че в обхвата му попада правна уредба, установена в националния закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, която предвижда, че по принцип от всяко живеещо в Баден-Вюртемберг пълнолетно лице безусловно се събира вноска в полза само на държавни/обществени радио- и телевизионни оператори, поради това че тази вноска съдържа противоречаща на правото на Съюза и предоставяща по-благоприятно третиране помощ с цел изключването по технически причини на оператори от държави от Европейския съюз, доколкото вноските са предназначени да се използват за създаването на конкурентен начин на пренос (монопол върху DVB-T2), без да е предвидено той да се използва от чуждестранни оператори? Трябва ли член 107 ДФЕС, съответно член 108 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че в обхвата му попадат не само преки субсидии, но и други релевантни от икономическа гледна точка привилегии (право на издаване на изпълнителен лист, правомощия за предприемане на действия както в качеството на стопанско предприятие, така и в качеството на орган, поставяне в по-благоприятно положение при изчисляването на дълговете)?

3)

Съвместимо ли е с принципа на равно третиране и със забраната за предоставящи привилегии помощи положение, при което на основание национален закон на провинция Баден-Вюртемберг германски телевизионен оператор, който се урежда от нормите на публичното право и има предоставени правомощия на орган, но същевременно се конкурира с частни радио- и телевизионни оператори на рекламния пазар, е привилегирован в сравнение с тези оператори поради това че не трябва като частните конкуренти да иска по общия съдебен ред да му бъде издаден изпълнителен лист за вземанията му срещу зрителите, преди да може да пристъпи към принудително изпълнение, а самият той има право, без участието на съд, да издаде титул, който същевременно му дава право на принудително изпълнение?

4)

Съвместимо ли е с член 10 от ЕКПЧ /член [11] от Хартата на основните права (свобода на информация) положение, при което държава членка предвижда в национален закон на провинция Баден-Вюртемберг, че телевизионен оператор, на който са предоставени правомощия на орган, има право да изисква плащането на вноска от всяко живеещо в зоната на радио- и телевизионното излъчване пълнолетно лице за целите на финансирането на точно този оператор, при неплащането на която е предвидена глоба, независимо дали това лице въобще разполага с приемник или само използва услугите на други, а именно чуждестранни или други, частни оператори?

5)

Съвместим ли е националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация в положение, при което вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, налага на всяко лице, което само отглежда детето си, тежест в размер, многократно по-висок от сумата, дължима от лице, което живее в общо жилище с други хора? Следва ли Директива 2004/113/ЕО (1) да се тълкува в смисъл, че спорната вноска също попада в обхвата ѝ и че e достатъчно да е налице косвено поставяне в по-неблагоприятно положение, след като с оглед на реалните дадености 90 % от жените понасят по-голяма тежест?

6)

Съвместим ли националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация в положение, при което вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, за нуждаещите се от второ жилище лица по свързана с работата причина е двойно по-голяма, отколкото за други работници?

7)

Съвместим ли е националният закон „RdFunkBeitrStVtrBW“, и по-специално членове 2 и 3, с установените в правото на Съюза принципи на равно третиране и на недопускане на дискриминация и със свободата на установяване, ако вноската, която следва да се плаща безусловно от всеки жител за целите на финансирането на обществен телевизионен оператор, е уредена по такъв начин, че при еднаква възможност за приемане на радио- и телевизионно разпространение непосредствено преди границата със съседна държава от ЕС германски гражданин дължи вноската само поради мястото си на пребиваване, докато германският гражданин, живущ непосредствено от другата страна на границата, не дължи вноската, също както гражданинът на друга държава — членка на ЕС, който по свързани с работата причини трябва да се установи непосредствено от другата страна на вътрешна граница на ЕС, понася тежестта на вноската, но не и гражданинът на ЕС, живущ непосредствено преди границата, дори и никой от двамата да не се интересува от приемането на излъчванията на германския оператор?

Коментар по въпрос №4:  допуснат е въпрос за съвместимост с чл.10 от Конвенцията за правата на човека. Съдът за правата на човека вече се е произнасял, има съображения за недопустимост по сходно дело отпреди десетина години –  ето тук съм писала – вж Faccio v Italy – но нека да се произнесе и Съдът на ЕС.

И – отново за характера на таксата: ако  плащат и хората без приемник, това очевидно не е такса в смисъл цена за услуга, а данъчно вземане, по мое мнение това е тенденцията.

Чакаме решението на Съда на ЕС. Нека да се развива и множи практиката.

Tagged ,

Schrems II – преюдициално запитване към Съда на ЕС относно трансфера на данни ЕС- САЩ

Максимилиан Шремс е отново във фокуса на вниманието: вчера станаха известни 11 въпроса, които ирландският съд   формулира за преюдициално запитване към Съда на ЕС   по чл.267 ДФЕС.  Както е известно, в решението си от октомври 2017 (вж т.335)  съдът  вече обяви, че ще отправи преюдициално запитване.  И Шремс, и Facebook са против –    според Шремс няма нужда: уредбата е ясна, според Facebook няма нужда: предоставяната защита на гражданите на ЕС е адекватна.

Но ирландският съд ще пита дали личните данни, прехвърлени от ЕС в САЩ съгласно решението на ЕК за новия механизъм (Privacy Shield decision), нарушават правата на гражданите на ЕС  по чл. 7 и 8 от Хартата на ЕС. Ще пита и дали ограниченията, пред които са изправени гражданите на ЕС в САЩ,  са пропорционални или строго необходими по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.

Ето 11-те въпроса.

 

*

Максимилиан Шремс е австрийски докторант по право,  завел дело за защита на личните данни във Фейсбук – което   доведе до обявяване на невалидността на споразуменията ЕС-САЩ за личните данни (Safe Harbor).  По -късно ЕС и САЩ въведоха нов механизъм  –  “щит за защита на личните данни между ЕС и САЩ”  (Privacy Shield).

Шремс  смята, че мерките в рамките на щита отново не са адекватни за защитата на данните на гражданите на ЕС, в частност по повод функционирането на Facebook: прехвърлянето на личните данни от Facebook в Ирландия на компанията-майка в САЩ  се ръководи от въпросния механизъм, който според Шремс не защитава гражданите на ЕС ефективно. Като аргумент Шремс излага отношението на Facebook c програмата за събиране на данни  Prism на NSA чрез Facebook: Правото на САЩ изисква Facebook да помага на NSA, правото на ЕС забранява точно това.

Шремс смята по-специално, че трансферът  на личните му данни към FB в САЩ е   в нарушение на неговото право на личен живот  – като гражданин на ЕС –  по правото на ЕС.

Ето защо Шремс се обръща към Ирландския орган за защита на личните данни (централата на FB за Европа е в Ирландия), въпросът стига до съда, през октомври 2017  съдът взема решение да се обърне с преюдициално запитване към Съда на ЕС,  а  на 12 април 2018 г. съдията Керълайн Костело оповестява  въпросите.

Според експерти до произнасянето има поне година  и половина, но Съдът на ЕС може да приоритизира, когато реши.

Tagged , ,