Tag Archives: съд на ес

Съд на ЕС: Степента на поверителност в областта на възлагането на обществени поръчки е въпрос на баланс

Стана известно решението на Съда по дело  C54/21 | ANTEA POLSKA и др.

Правото на Съюза не допуска национално законодателство, което предвижда задължение за
публичност на всяка информация, съобщена от оферентите, с изключение единствено на
търговските тайни, тъй като такова законодателство може да попречи на възлагащия орган да
не разкрива определена информация, която, макар да не е търговска тайна, не трябва да бъде
достъпвана
.

С решението си Съдът дава уточнения относно обхвата и приложимостта на забраната за възлагащите
органи да разкриват информацията, която кандидатите и оферентите им предоставят в рамките на
процедурите за възлагане на такива поръчки.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 18, параграф 1 и член 21, параграф 1 от Директива 2014/24/ЕС  за обществените поръчки, на член 2, точка 1 от Директива (ЕС) 2016/943  относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване и някои разпоредби от Директивата за обществените поръчки по-конкретно    за доставки и за строителство.

Съдържа седем конкретни въпроса –

преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли да се приеме, че принципът на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност, закрепен в член 18, параграф 1 от Директива [2014/24], позволява член 21, параграф 1 от Директива 2014/24 и член 2, точка 1 от Директива [2016/943], и конкретно съдържащите се в тях изрази „като цяло или в точната си конфигурация и сбор от компоненти не е общоизвестна или лесно достъпна“ и „има търговска стойност поради това че е тайна“, както и разпоредбата, че „възлагащият орган не може да разкрива информация, която икономическите оператори са определили като поверителна“, да се тълкуват в смисъл, че икономическият оператор може да декларира всякаква информация за конфиденциална като представляваща търговска тайна, поради това че не иска тя да бъде разкрита на конкуриращите се с него икономически оператори?

2)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност позволява член 21, параграф 1 от тази директива и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че участващите в процедура за възлагане на обществена поръчка икономически оператори могат изцяло или частично да декларират за конфиденциални като представляващи търговска тайна документите, посочени в членове 59 и 60 от Директива 2014/24 и в приложение XII към нея, в частност що се отнася до списъка във връзка с притежавания опит, референциите, списъка на лицата, предложени да изпълняват поръчката, и професионалната им квалификация, наименованията и капацитета на субектите, чийто капацитет ще се използва, или на подизпълнителите, ако тези документи се изискват за целите на доказването на изпълнението на условията за участие в процедурата или за оценката по критериите за оценяване на офертите, или за установяването на съответствието на офертата с други изисквания на възлагащия орган, съдържащи се в документацията за поръчката (обявление за поръчката, спецификация на поръчката)?

3)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 58, параграф 1, член 63, параграф 1 и член 67, параграф 2, буква б) от тази директива позволява на възлагащия орган да приеме едновременно декларацията на икономическия оператор, че разполага с изискваните от възлагащия орган или самостоятелно декларирани лични ресурси, субекти, чиито ресурси смята да използва, или подизпълнители, което в съответствие с приложимите разпоредби трябва да се докаже на възлагащия орган, и декларацията му, че още самото разкриване на данните за тези лица и субекти (имена, наименования, опит, квалификация) пред конкуриращите се с него икономически оператори може да доведе до „открадването“ им от тези икономически оператори, поради което е необходимо тази информация да се третира като търговска тайна? В това отношение може ли такава неустойчива връзка между икономическия оператор и тези лица и субекти да се приеме за доказателство, че той разполага с тези ресурси, и в частност да му се присъдят допълнителни точки по критериите за оценяване на офертите?

4)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност позволява член 21, параграф 1 от тази директива и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че участващите в процедура за възлагане на обществена поръчка икономически оператори могат да декларират за конфиденциални като представляващи търговска тайна документите, изисквани за целите на преценката на съответствието на офертата с изискванията на възложителя, съдържащи се в спецификацията на поръчката (в това число в описанието на предмета на поръчката), или за целите на оценяването на офертите по критериите за оценяване на офертите, в частност ако тези документи се отнасят до изпълнението на изискванията на възлагащия орган, съдържащи се в спецификацията на поръчката, в правните разпоредби или в други документи, които са общодостъпни или са достъпни за заинтересованите лица, в частност ако оценяването не се извършва по обективно сравними схеми и математически или физически измерими и сравними показатели, а по индивидуална преценка на възлагащия орган? Като последица от това може ли член 21, параграф 1 от Директива 2014/24 и член 2, точка 1 от Директива 2016/943 да се тълкуват в смисъл, че може за търговска тайна на съответния икономически оператор да се приеме направената от него в офертата декларация за изпълнение на предмета на поръчката съгласно указанията на възлагащия орган, съдържащи се в спецификацията на поръчката, проверявани и оценявани от възлагащия орган от гледна точка на съвместимостта с тези изисквания, дори ако икономическият оператор следва да избере методите за постигане на изисквания от възлагащия орган резултат (предмет на поръчката)?

5)      Трябва ли да се приеме, че закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 67, параграф 4 от тази директива, който гласи, че критериите за възлагане не трябва да водят до предоставянето на неограничена свобода на избор на възлагащия орган и трябва да гарантират, че е възможна реална конкуренция, и да позволяват ефективна проверка на представената от оферентите информация с цел да се прецени доколко офертите отговарят на критериите за възлагане, позволява на възлагащия орган да въведе определен критерий за оценяване на офертите, в частност критерий, оценяван по индивидуална преценка на възлагащия орган, въпреки че към момента на въвеждането на този критерий е известно, че икономическите оператори ще определят отнасящата се до този критерий част от офертата като търговска тайна, срещу което възлагащият орган не възразява, а поради това конкурентните икономически оператори няма да могат да проверят офертите на конкурентите и да ги сравнят със своите и така може да останат с впечатление за пълен произвол при разглеждането и оценяването на офертите от възлагащия орган?

6)      Може ли закрепеният в член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 принцип на равно и недискриминационно третиране на икономическите оператори и на прозрачност във връзка с член 67, параграф 4 от тази директива, който гласи, че критериите за възлагане не трябва да водят до предоставянето на неограничена свобода на избор на възлагащия орган и трябва да гарантират, че е възможна реална конкуренция, и да позволяват ефективна проверка на представената от оферентите информация с цел да се прецени доколко офертите отговарят на критериите за възлагане, да се тълкува в смисъл, че позволява на възлагащия орган да въведе критерий за оценяване на офертите като определените в настоящия случай критерии „концепция на разработката“ и „описание на начина на осъществяване на поръчката“?

7)      Трябва ли член 1, параграфи 1 и 3 от [Директива 89/665], който задължава държавите членки да осигурят на икономическите оператори ефективно средство за правна защита срещу решенията на възлагащите органи и да гарантират достъп до процедурите по преразглеждане за всяко лице, което има интерес от получаването на определена обществена поръчка и на което е нанесена или може да бъде нанесена вреда от твърдяно нарушение, да се тълкува в смисъл, че констатацията на правораздавателния орган, че документите, които икономическите оператори са декларирали за конфиденциални в съответната процедура, не представляват търговска тайна, от което произтича изискване за разкриването им от възлагащия орган и за предоставяне на достъп до тях на конкурентните икономически оператори — ако такава последица не произтича пряко от правните разпоредби — води до възникването на задължение за правораздавателния орган да се произнесе по такъв начин, че да даде възможност на този икономически оператор отново да подаде жалба — по въпросите, свързани със съдържанието на посочените документи, с което той преди това не е бил запознат и по тази причина не е можел ефективно да използва средството за правна защита — против акт, който иначе няма право да обжалва поради изтичането на срока за това, например като отмени актовете за разглеждането и оценяването на офертите, до които се отнасят въпросните декларирани като търговска тайна документи?“.

По така отправените въпроси Съдът е развил съображения за баланс на комуникационните права

и е формулирал следните изводи:

1)      Член 18, параграф 1 и член 21, параграф 1 във връзка с член 50, параграф 4 и член 55, параграф 3 от Директива 2014/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за обществените поръчки и за отмяна на Директива 2004/18/ЕО,

трябва да се тълкуват в смисъл, че

не допускат национално законодателство в областта на възлагането на обществени поръчки, което изисква предоставената от оферентите на възлагащите органи информация, с изключение единствено на търговските тайни, да се публикува или съобщава изцяло на другите оференти, и не допуска практика на възлагащите органи системно да уважават исканията за поверително третиране като търговска тайна.

2)      Член 18, параграф 1, член 21, параграф 1 и член 55, параграф 3 от Директива 2014/24

трябва да се тълкуват в смисъл, че възлагащият орган:

–        за да реши дали ще откаже на оферент, чиято допустима оферта е била отхвърлена, достъп до информацията, която другите оференти са представили във връзка с релевантния си опит и референциите за него, със самоличността и професионалната квалификация на предложените да изпълняват поръчката лица или подизпълнителите и с концепцията на разработката на проектите, чието изпълнение се предвижда в рамките на поръчката, и начина на осъществяването на последната, трябва да прецени дали тази информация има икономическа стойност, която не се ограничава до съответната обществена поръчка, доколкото разкриването ѝ може да накърни законни търговски интереси или лоялната конкуренция,

–        освен това може да откаже да предостави достъп до тази информация, когато, дори и тя да няма такава икономическа стойност, разкриването ѝ би попречило на правоприлагането или би било в противоречие с обществения интерес, и

–        когато е отказан цялостен достъп до информацията, трябва да предостави на посочения оферент достъп до основното съдържание на тази информация, така че да се гарантира спазването на правото на ефективни правни средства за защита.

3)      Член 18, параграф 1 от Директива 2014/24 във връзка с член 67, параграф 4 от нея

трябва да се тълкува в смисъл, че

допуска критериите за възлагане на поръчката да включват критериите „концепция на разработката“ на проектите, чието изпълнение се предвижда в рамките на съответната обществена поръчка, и „описание на начина на осъществяване на поръчката“, стига тези критерии да се придружават от спецификации, които позволяват на възлагащия орган да направи конкретна и обективна оценка на представените оферти.

4)      Член 1, параграфи 1 и 3 от Директива 89/665/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прилагането на производства по обжалване при възлагането на обществени поръчки за доставки и за строителство, изменена с Директива 2014/23/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година

трябва да се тълкува в смисъл, че

когато при разглеждането на жалба срещу решение за възлагане на обществена поръчка се установи, че възлагащият орган е длъжен да разкрие пред жалбоподателя информация, която неправилно е била третирана като поверителна, и че правото на ефективни правни средства за защита е било нарушено поради неразкриването на тази информация, тази констатация не трябва непременно да води до приемането от възлагащия орган на ново решение за възлагане на поръчката, стига националното процесуално право да позволява на сезираната юрисдикция да вземе в хода на производството мерки, с които да се гарантира отново спазването на правото на ефективни правни средства за защита, или да ѝ позволява да приеме, че жалбоподателят може отново да подаде жалба срещу вече приетото решение за възлагане. Срокът за подаване на такава жалба трябва да започва да тече едва от момента, в който жалбоподателят е получил достъп до цялата информация, която неправилно е била квалифицирана като поверителна.

Tagged

Съд на ЕС: тревожно отстъпление от прозрачността за действителните собственици

В ключово решение от 22 ноември 2022 г.  по съединени дела C37/20 | Luxembourg Business Registers и C601/20 | Sovim Съдът на Европейския съюз постанови, че разпоредбите на директивата на ЕС срещу изпирането на пари относно достъпа до регистрите на действителните собственици са  невалидни. Съдът установи, че директивата  се намесва в правото на неприкосновеност на личния живот и защита на личните данни на действителните собственици. Намесата в гарантираните от Хартата права според Съда  нито е ограничена до строго необходимото, нито е пропорционална на преследваната цел.

В прессъобщение Съдът твърди, че публичният достъп до информация е „сериозна намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни“.

Докато съдебното решение признава „легитимния интерес“ както на пресата, така и на организациите на гражданското общество за достъп до информация за действителните собственици, журналисти, организации за борба с корупцията и прозрачност остро критикуваха решение, което допълнително ограничава вече ограничения достъп до информация от обществен интерес за бизнеса .

Съдът (голям състав) реши:

Член 1, точка 15, буква в) от Директива (ЕС) 2018/843 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2018 година за изменение на Директива (ЕС) 2015/849 за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма и за изменение на директиви 2009/138/ЕО и 2013/36/ЕС — с който член 30, параграф 5, първа алинея, буква в) от Директива (ЕС) 2015/849 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 година за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 2005/60/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и на Директива 2006/70/ЕО на Комисията се изменя в смисъл, че държавите членки гарантират, че информацията за действителните собственици на учредените на тяхна територия дружества и други правни образувания е достъпна във всички случаи за всеки член на широката общественост — е невалиден.

Пълният текст на решението

Решението вече доведе до незабавното закриване на регистрите в Люксембург и Холандия в сряда, ден след решението.

Европейската федерация на журналистите (EFJ) осъжда решението, ограничаващо свободата на информация в полза на бизнес интереси. В позицията на федерацията  се подчертава, че директивата  е приета през 2015 г. с цел борба с прането на пари и финансирането на тероризма, като направи информацията за действителните собственици достъпна за обществеността. .Тя изисква от държавите-членки да задължат корпорациите и бизнеса да разкриват публично кой ги притежава. Такива регистри са били инструмент за международни журналистически разследвания.

„Това решение е тревожно, тъй като ние приветствахме факта, че транспонирането на директивата срещу изпирането на пари помогна за подобряване на прозрачността в собствеността на медиите. И сега се застъпваме за задължителни правила относно прозрачността на медиите в предложения Закон за свободата на медиите, тъй като прозрачността е от решаващо значение за борбата със завладяването на медиите и за спечелването на доверие в медиите. В съответствие с Европейския надзорен орган по защита на данните, ние вярваме, че Законът за свободата на медиите трябва изрично да уточни целта(ите) от обществен интерес по отношение на информацията за доставчиците на медийни услуги и по-специално техните действителни собственици.“ 

Шестата директива на ЕС срещу изпирането на пари, която в момента се обсъжда, трябва да съчетае обществения достъп и обществения интерес с правилата за защита на данните и поверителността. EFJ настоятелно призовава Европейския парламент и Съвета да признаят ролята на пресата и гражданското общество в борбата с прането на пари.

Несъмнено това решение е тревожно.

Tagged

Съд на ЕС: българската правна уредба за запазване и достъп до трафични данни не съответства на правото на ЕС

През лятото на 2021 година, когато сме провеждали избори и вниманието ни е било в събитията след тях, Официален вестник на ЕС е съобщил за две  интересни преюдициални запитвания към Съда на ЕС, които идват от България.

Дело C-349/21

Съответна ли е на чл.15 ал.1 вр чл.5 ал.1 вр съобр.11 от Директива 2002/58 (1) национална съдебна практика по наказателни производства, съобразно която при даване на разрешение за подслушване, записване и съхраняване на телефонни разговори на заподозрени, съдът се произнася с предварително съставен общ текст, в който само се твърди, че са спазени нормите на закона, без никаква индивидуализация.
При отрицателен отговор — ще противоречи ли на правото на Съюза, ако така се тълкува националният закон, че информацията, събрана след даване на такова разрешение, се ползва за нуждите на доказването на наказателното обвинение.

Дело C-350/21

Съответен ли е на чл.15 ал.1 вр чл.5 ал.1 вр съобр.11 от Директива 2002/58 (1) национален закон — чл.251б ал.1 от Закона за електронните съобщения — съобразно който се предвижда общо и неизбирателно запазване на всички трафични данни (данни за трафик и за местонахождение на ползватели на електронни съобщителни средства) за период от 6 месеца, с цел борба с тежките форми на престъпност, при условие, че в националния закон са предвидени определени гаранции.
Съответен ли е на чл. 15 ал.1 вр чл.5 ал.1 вр съобр.11 от Директива 2002/58 национален закон — чл. 159а от Наказателно-процесуалния кодекс — който не ограничава достъпа до трафични данни само когато това е строго необходимо и не
предвижда право на лицата, до чийто трафични данни е бил осъществен достъп от органите на наказателното производство, да бъдат уведомени за това, когато това уведомяване няма да попречи на наказателното производство, респективно не предвижда в тяхна полза правно средство за защита срещу неправомерен достъп.

Има развитие и по двете дела.

На 13 октомври 2022 е оповестено заключението на Генералния адвокат Колинс по С-349/21.

На 17 ноември 2022 стана известно решението по С-350/21:

1)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз

трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска:

–        национално законодателство, което предвижда превантивно, за целите на борбата с тежката престъпност и предотвратяването на сериозни заплахи за обществената сигурност, общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение, дори ако посоченото законодателство ограничава във времето това общо и неизбирателно запазване до период от шест месеца и предвижда определени гаранции в областта на запазването и достъпа до съответните данни,

–        национално законодателство, което не предвижда ясно и точно, че достъпът до запазените данни е ограничен до строго необходимото за постигането на преследваната с това запазване цел.

2)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, изменена с Директива 2009/136, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и във връзка с членове 13 и 54 от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета

трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда достъп от страна на националните органи, компетентни в областта на разследването на престъпления, до законно запазени данни за трафик и данни за местонахождение, без да гарантира, че лицата, до чиито данни са имали достъп тези национални органи, са били уведомени за това в степента, предвидена от правото на Съюза, и без посочените лица да разполагат с правно средство за защита срещу неправомерен достъп до тези данни.

*

Тежко се ражда националното законодателство за задържане и предоставяне на достъп до трафични данни, отново на сцената излиза 251б ЗЕС. Директивата беше обявена за невалидна, Конституционният съд обяви противоконституционност на текстовете, които я въвеждаха, сега и Съдът на ЕС се произнася.

 

*

И в допълнение и за контекст  – още две решения на Съда на ЕС за режима на трафичните данни от същия период:

Решение на Съда по съединени дела C‑339/20 | VD и C-397/20 | SR

Не е разрешено превантивното общо и неизбирателно запазване на данните за трафик от операторите на електронни съобщителни услуги в продължение на една година, считано от деня на записването, за целите на борбата с престъпленията, свързани с пазарната злоупотреба, сред които е злоупотребата с вътрешна информация 

Освен това национална юрисдикция не може да ограничава във времето действието на обявяването на невалидност на национална правна уредба, предвиждаща такова запазване 

 

Решение на Съда по съединени дела C‑793/19 | SpaceNet и C‑794/19 | Telekom Deutschlan

Съдът потвърждава, че правото на Съюза не допуска общо и неизбирателно съхраняване на данни за трафик и на данни за местонахождение, освен в случай на сериозна заплаха за националната сигурност 

 

За целите на борбата с тежката престъпност обаче държавите членки могат, при строго спазване на принципа на пропорционалност, да предвиждат по-специално целево и/или бързо съхраняване на такива данни, както и общо и неизбирателно съхраняване на IP адреси 

Tagged

Съд на ЕС: баланси на права по Dиректива 2004/48/ЕО

Стана известно решението на Съда на ЕС  по дело  C-264/19 ConstantinFilm v  GoogleInc.и YouTubeLLC

с предмет преюдициално запитване от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд на Германия)  в рамките на производство по дело Constantin Film Verleih GmbH срещу YouTube LLC, Google Inc.,

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 8, параграф 2, буква а) от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост.

Запитването е отправено в рамките на спор между Constantin Film Verleih GmbH, установено в Германия дружество за разпространение на филми, от една страна, и YouTube LLC и Google Inc., установени в Съединените щати, от друга страна, по повод поисканата от Constantin Film Verleih информация от тези две дружества, свързана с адресите на електронната поща, IP адресите и номерата на мобилните телефони на потребители, извършили нарушение на неговите права върху интелектуална собственост.

Constantin Film Verleih притежава изключителните права да използва за Германия кинематографичните произведения „Parker“ и „Scary movie 5“. Тези произведения са качени на интернет сайта http://www.youtube.com. Constantin Film Verleih изисква от YouTube и Google, дружеството майка на YouTube, да му предоставят  данни за всеки от качилите тези произведения потребители  (за да качат видеоматериали на платформата YouTube, потребителите трябва първо да регистрират в Google свой потребителски профил, за създаването на който   се изисква  име, адрес на електронна поща и дата на раждане. Тези данни обикновено не се проверяват и не се изисква пощенският адрес на потребителя. За да може обаче да публикува на платформата YouTube видеоматериали с продължителност над 15 минути, потребителят трябва да въведе номер на мобилен телефон, на който получава код за активиране, необходим за да осъществи това публикуване, а съгласно общите условия за използване и за защита на съвместните за YouTube и Google данни, потребителите на платформата YouTube дават разрешение за съхраняването на регистрационните файлове на сървъра, в това число IP адреса, датата и часа на използване, както и отделните заявки).

 Landgericht Frankfurt am Main (Областен съд Франкфурт на Майн, Германия) отхвърля искането на Constantin Film Verleih. Горната инстанция  Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия) обаче уважава частично искането на Constantin Film Verleih и осъжда YouTube и Google да му предоставят адресите на електронната поща на съответните потребители; жалбата е отхвърлена в останалата ѝ част.

С ревизионната си жалба, подадена пред запитващата юрисдикция, Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), Constantin Film Verleih продължава да иска YouTube и Google да бъдат осъдени да му предоставят номерата на мобилните телефони, както и IP адресите на съответните потребители. От своя страна в ревизионната си жалба YouTube и Google молят искането на Constantin Film Verleih да бъде отхвърлено изцяло, включително що се отнася до разкриването на адресите на електронната поща на съответните потребители.

  Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Обхващат ли посочените в член 8, параграф 2, буква а) от Директива [2004/48] адреси на производителите,     разпространителите, доставчиците и други предишни държатели на стоките или услугите, както и предполагаемите търговци на едро и дребно, до които в зависимост от случая се отнася информацията по член 8, параграф 1 от Директива [2004/48], и:

a)      електронните адреси на ползвателите на услугите и/или

б)      телефонните номера на ползвателите на услугите, и/или

в)      IP адресите, които са използвани от ползвателите на услугите за качването на данни, които нарушават правата, заедно с точното време на качването?

2)      При утвърдителен отговор на първия въпрос, буква в):

Включва ли информацията, която следва да се предостави по член 8, параграф 2, буква а) от Директива [2004/48], и IP адресите, които ползвателят, качил преди това данните, нарушаващи права, е ползвал последно за достъп до потребителския си профил в Google/YouTube, заедно с точното време на достъпа, независимо от това дали при този последен достъп са извършени нарушения на права [на интелектуалната собственост]?“.

Решението:

С предвиденото в член 8 право на информация се цели да се направи приложимо и да се конкретизира основното право на ефективни правни средства за защита, гарантирано с член 47 от Хартата на основните права, и така да се осигури ефективното упражняване на основното право на собственост, от което е част правото на интелектуална собственост, закриляно с член 17, параграф 2 от нея (решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 29), като същевременно се дава на носителя на право на интелектуална собственост възможност да установи лицето, което го нарушава, и да вземе необходимите мерки, за да защити това право . [35]

Целта на Директива 2004/48 е да установи подходящо равновесие между, от една страна, интереса на притежателите на права от защита на тяхното право на интелектуална собственост, гарантирана с член 17, параграф 2 от Хартата на основните права, и от друга страна, защитата на интересите и основните права на ползвателите на закриляни обекти, както и на обществения интерес [37]

Целта на чл.8 е да съчетае спазването на различни права, по-специално правото на притежателите на права на информация и правото на защита на личните данни на потребителите (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 28).[38]

Както произтича от самия текст на член 8, параграф 3, буква a) от тази директива, законодателят на Съюза изрично е предвидил възможността за държавите членки да предоставят на притежателите на права върху интелектуална собственост правото да получат по-пълна информация, стига обаче да бъде осигурено подходящо равновесие между разглежданите различни основни права, и спазването на другите общи принципи на правото на Съюза, като принципа на пропорционалност (вж. в този смисъл определение от 19 февруари 2009 г., LSG-Gesellschaft, C‑557/07, EU:C:2009:107, т. 29 и решение от 19 април 2012 г., Bonnier Audio и др., C‑461/10, EU:C:2012:219, т. 55). [39]

По изложените по-горе съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че член 8, параграф 2, буква a) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че що се отнася до потребител, качил файлове в нарушение на право на интелектуална собственост, посоченото в този член понятие „адреси“ не включва неговия адрес на електронната поща, телефонния му номер или IP адреса, използван за качването на тези файлове, нито IP адреса, използван при последния му достъп до потребителския профил.[40]

Коментар

Tagged ,

Съд на ЕС: отговорността на платформите

Публикувано е заключението  на генералния адвокат по обединени дела  C-682/18 Frank Peterson v Google LLC, YouTube LLC и C-683/18 Elsevier v Cyando.  

Доставчиците на онлайн платформи  катоYouTube и Uploaded  не носят пряка отговорност за незаконното качване на защитени произведения от потребителите на тези платформи. 

Директива 2019 / 790 за авторските права на цифровия единен пазар  не е приложима за разглежданите случаи, обсъжда се отговорността на доставчиците  по време на действие по силата на Директива 2000/31 на електронната търговия, Директива 2001/29 относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество  и Директива 2004/48 относно прилагането на правата на интелектуална собственост.

 Франк Питърсън, музикален продуцент, води  дело срещу  YouTube  и  Google пред  германските съдилища, отнасящи се до звукозаписи в YouTube, върху които  той твърди, че притежава различни права, но са качени в платформата от  потребители  на тази платформа без разрешение (Сара Брайтман  по време на турне).  Във втория случай издателската група Elsevier води дело  отново пред германските съдилища, отнасящи се до качването на   файлове, върху които Елсевиер притежава изключителните права,   от потребителите на платформата  Uploaded (управлявана от Cyando платформа за съхраняване на информация и споделяне на файлове) без разрешение. 

The Bundes gerichtshof (Федерален съд, Германия), който разглежда тези две дела, отправя  шест въпроса относно прилагането на посочените по-горе директиви.

Въпросите:

„1)      Извършва ли акт на публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от [Директива 2001/29] операторът на интернет базирана видеоплатформа, на която потребители предоставят на публично разположение видеоклипове със закриляно от авторското право съдържание без съгласието на притежателите на права, ако

–        с платформата той реализира приходи от реклама,

–        [качването на видеоклип] е автоматично и се извършва без предварителен преглед или контрол от страна на оператора,

–        съгласно условията за ползване операторът получава световна, неизключителна и безвъзмездна лицензия по отношение на видеоклиповете за периода, за който са качени на платформата,

–        в условията за ползване и в рамките на процеса [на качване] операторът указва, че не е позволено качването на платформата на съдържание, което нарушава авторските права,

–        операторът предоставя на разположение помощни средства, чрез които притежателите на права могат да предприемат действия за блокирането на достъпа до видеоклипове, с които се нарушават права,

–        операторът на платформата подготвя резултатите от търсенето под формата на класации и категории съдържание, като на регистрираните потребители се представя обзор на препоръчаните видеоклипове, който се основава на вече гледаните от тях видеоклипове,

доколкото този оператор няма конкретни сведения за наличието на съдържание, което нарушава авторските права, или след като получи такива сведения, незабавно заличава това съдържание или незабавно блокира достъпа до него?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос:

При описаните в първия въпрос обстоятелства попада ли дейността на оператора на интернет базирана видеоплатформа в приложното поле на член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31]?

3)      При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Трябва ли съгласно член 14, параграф 1 от [Директива 2000/31] сведенията за незаконна[та] дейност или информация и запознаването с фактите или обстоятелствата, от които е видна незаконната дейност или информация, да се отнасят до конкретни незаконни дейности или информация?

4)      Отново в случай на утвърдителен отговор на втория въпрос:

Съвместимо ли е с член 8, параграф 3 от [Директива 2001/29] в полза на притежателя на правото да може да се постанови съдебна забрана срещу доставчик на услуга, която се състои в съхраняване на информация, предоставяна от получател на услугата, и се използва от потребител за нарушаване на авторското право или на сродните му права само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение?

5)      При отрицателен отговор на първия и втория въпрос:

Трябва ли при описаните в първия въпрос обстоятелства операторът на интернет базирана видеоплатформа да се счита за нарушител по смисъла на член 11, първо изречение и член 13 от [Директива 2004/48]?

6)      При утвърдителен отговор на петия въпрос:

Трябва ли задължението на такъв нарушител да заплати обезщетение съгласно член 13, параграф 1 от [Директива 2004/48] да бъде поставено в зависимост от условието нарушителят да е действал умишлено както по отношение на собственото си нарушение, така и по отношение на нарушението на третите лица и да е знаел или според обстоятелствата да е трябвало да знае, че потребители използват платформата за извършване на конкретни нарушения?“

Заключението:

45.      Макар такива платформи като YouTube и Uploaded да дават възможност за различни видове законна употреба, те се използват и по незаконен начин. Видеоклиповете, споделени в YouTube, могат да съдържат защитени произведения и да нарушават правата на техните автори. С оглед на капацитета си да съхранява и прехвърля обемни файлове Sharehoster като Uploaded пък е удобен инструмент за незаконен обмен на копия на произведения, по-специално кинематографски или музикални.

46.      Притежателите на права като г-н Peterson и Elsevier, подкрепяни в случая от френското правителство, очертават лош образ на въпросните платформи и на техните оператори. Като допускали, в рамките на тези платформи, децентрализирано и неконтролирано предоставяне на съдържание от всеки интернет потребител, операторите създавали съществена опасност от засягане на авторското право. Тази опасност се увеличавала многократно предвид масовия характер на публикуваното в тези платформи съдържание, което може да бъде разгледано незабавно от неопределен брой интернет потребители навсякъде по света.  Притежателите на права се позовават и на трудностите, с които се сблъскват при предявяването на искове срещу потребителите, извършващи такива нарушения чрез посочените платформи, по причини, свързани с тяхна неплатежоспособност, анонимност или местоположение.

65. Въпросът дали оператори като YouTube и Cyando са отговорни за нарушенията на авторското право, извършени от потребителите на платформите им, например поради това че тези оператори са били запознати с тях и съзнателно са пропуснали да предприемат действия, че са насърчили тези потребители да извършат подобни нарушения или че са проявили небрежност в това отношение, според мен не попада в обхвата на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29. Както ще обясня в раздел 2, макар да изглежда, че в решения GS Media(35), Stichting Brein I („Filmspeler“)(36) и Stichting Brein II („The Pirate Bay“)(37) Съдът тълкува тази разпоредба, в смисъл че тя може да обхване отговорността за действия на трети лица (наречена „акцесорна“, „субсидиарна“, „вторична“ или „непряка“), считам, от своя страна, че тази отговорност всъщност не е хармонизирана в правото на Съюза. Следователно тя се урежда от нормите, предвидени от държавите членки в областта на гражданската отговорност.

Аргументацията е доста пространнна, към заключението:

256. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) преюдициални въпроси по съединени дела С-682/18 и С- 683/18 следния начин:

1)      Член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО  трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове не извършват акт на „публично разгласяване“ по смисъла на тази разпоредба, когато потребител на платформите им качва на тях защитено произведение.

2)      Член 14, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО  (Директива за електронната търговия) трябва да се тълкува, в смисъл че операторът на платформа за споделяне на видеоклипове и операторът на платформа за съхраняване и споделяне на файлове по принцип могат да се ползват от предвиденото в тази разпоредба освобождаване за всяка отговорност, която може да произтече от файловете, които съхраняват по молба на потребителите на платформите си.

3)      Член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува, в смисъл че хипотезите, посочени в тази разпоредба, а именно тази, при която доставчик на услуги има „сведения за незаконна[та] дейност или информация“, и тази, при която такъв доставчик „е запознат с факти или обстоятелства, от които да е видна незаконната дейност или информация“, по принцип се отнасят до конкретна незаконна информация.

4)      Член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 трябва да се тълкува, в смисъл че не допуска притежателите на права да могат да искат налагането на съдебна забрана срещу доставчик, чиято услуга, състояща се в съхраняване на предоставена от потребител информация, се използва от трети лица за нарушаване на авторското право или на сродните му права, само ако след предупреждение за явно нарушение отново е извършено такова нарушение.

Коментар на ipkitten

Tagged

Съд на ЕС: задължението за транспониране на директиви

Съдът на ЕС прие решения по дела  C-549/18 Комисия/Румъния и C-550/18 Комисия/Ирландия. 

В предвидения срок Румъния и Ирландия  не са транспонирали напълно Директивата за предотвратяване на използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма, нито са съобщили национални транспониращи мерки.

На основание член 260, параграф 3 ДФЕС  ЕК първоначално иска   Румъния и Ирландия да бъдат осъдени, от една страна, да заплащат подневна периодична имуществена санкция, считано от обявяването на съдебното решение, за това че не са изпълнили задължението си да съобщят мерките за транспониране на същата директива, и от друга страна, да заплатят еднократна сума.

Впоследствие Комисията уведомява Съда, че оттегля частично иска си и вече не иска да бъде наложена подневна периодична имуществена санкция, тъй като това искане е останало без предмет след пълното транспониране на Директива 2015/849 в румънското и в ирландското право.

Член 260, параграф 3 ДФЕС допуска Съдът да наложи на съответната държава   финансова санкция (еднократно платима сума или периодична имуществена санкция), ако тя не е изпълнила „задължението си да съобщи [на Комисията] за мерките за транспониране на директива[на Съюза]“.

Решенията накратко според прессъобщението на Съда:

Съдът припомня, че задължението за съобщаване на транспониращите мерки по смисъла на тази разпоредба означава за държавите членки задължение да предоставят достатъчно ясна и точна информация за мерките за транспониране на директивите. За целите на изпълнението на това задължение по настоящите дела държавите членки е трябвало да посочат за всяка от разпоредбите на посочената директива с коя национална разпоредба или с кои национални разпоредби е транспонирана.  Комисията е доказала, че Румъния и Ирландия не са съобщили мерките за транспониране на Директива 2015/849 в определения с мотивираното становище срок.  Съдът приема, че

  •  така установеното неизпълнение на задължения попада в приложното поле на член 260, параграф 3 ДФЕС.
  • Комисията не трябва да мотивира във всеки отделен случай решението си да поиска имуществена санкция на основание член 260, параграф 3 ДФЕС. Всъщност той приема, че предпоставките за прилагането на тази разпоредба не може да са по-ограничителни от тези за прилагането на член 258 ДФЕС, доколкото искането по член 260, параграф 3 ДФЕС е само акцесорно за производството по установяване на неизпълнение на задължения и Комисията разполага с дискреционна власт в това отношение, върху която Съдът не може да упражнява съдебен контрол. Тази липса на мотиви не засяга процесуалните гаранции на съответната държава членка, доколкото когато налага такава санкция, Съдът има задължението да я мотивира.
  • Комисията е длъжна да мотивира естеството и размера наисканата имуществена санкция, като в това отношение вземе предвид насоките, които е приела, понеже в производството по член 260, параграф 3 ДФЕС Съдът разполага само с ограничено право на преценка. Всъщност,ако установи неизпълнение, той е обвързан от предложенията на Комисията, що се отнася до естеството на имуществената санкция, която може да наложи, и пределния ѝ размер.
  • относно налагането на санкция под формата на еднократно платима сума Съдът припомня, че механизмът по член 260, параграф 3 ДФЕС е въведен с цел не само да стимулира държавите членки възможно най-бързо да преустановят неизпълнение, което при липса на такава мярка вероятно би продължило, но и да облекчи и ускори производството по налагане на имуществени санкции за неизпълнение на задължението за съобщаване на националните мерки за транспониране на директиви, приети съгласно законодателната процедура. Затова той постановява, че искова молба, с която, както в настоящите случаи, Комисията иска налагането на санкция под формата на еднократно платима сума, не може да бъде отхвърлена като несъразмерна само поради това че има за предмет неизпълнение на задължения, което, макар да е продължило във времето, е преустановено към момента на разглеждане на фактите от Съда, доколкото осъждането да се заплати еднократна сума почива на преценката какви са последиците за частните и обществените интереси от това, че съответната държава членка не е изпълнила задълженията си, особено когато неизпълнението е продължило дълъг период от време.
  • относно изчисляването на подходящата по настоящите дела еднократно платима сума  Съдът припомня, че при упражняването на правото си на преценка, което в това отношение е ограничено от предложенията на Комисията, той следва да определи размера на еднократно платимата сума —допустима съгласно 260, параграф 3 ДФЕС санкция за държавата членка —по такъв начин, че тя да бъде, от една страна, съобразена с обстоятелствата, а от друга страна, съразмерна на извършеното нарушение. Сред релевантните фактори в това отношение са именно обстоятелства като тежестта на установеното неизпълнение на задължения, периодът, през който то продължава, и платежоспособността на съответната държава членка:

а. относно тежестта на нарушението  Съдът преценява, че в хода на производствата Румъния и Ирландия действително са преустановили твърдяното неизпълнение на задължения, но това не променя факта, че същото е съществувало към момента на изтичането на срока, определен в мотивираните становища, така че ефективността на правото на Съюза не е била осигурена във всеки един момент.

б. относно преценката на продължителността на нарушението  Съдът припомня, че тя по принцип трябва да се счита за извършена към момента, в който Съдът преценява фактите, а именно към момента на приключване на производството.

в. относно  началото на периода, вземан предвид при определянето на размера на еднократно платимата сума по член 260, параграф 3 ДФЕС, датата, която е меродавна за изчисляването на продължителността на неизпълнението на задължения, е не датата, на която изтича срокът, даден в мотивираното становище (използвана за целите на определянето на съответната подневна периодична имуществена санкция), а датата, на която изтича срокът за транспониране, предвиден във въпросната директива. Всъщност тази разпоредба има за цел да насърчи държавите членки да транспонират директивите в определените от законодателя на Съюза срокове и да осигури пълната ефективност на законодателството на Съюза. Впрочем всеки друг подход би поставил под въпрос полезното действие на разпоредбите на директивите, определящи датата, на която мерките за тяхното транспониране трябва да влязат в сила, и би предоставил допълнителен срок за транспониране, който освен това би бил различен като продължителност в зависимост от бързината, с която Комисиятаобразува досъдебната процедура, и същевременно не би могъл да се отчита при определянето на продължителността на съответното неизпълнение на задължения. Поради това Съдът стига до извода, че неизпълнението на задължения от страна на Румъния и на Ирландия е продължило малко повече от две години.

г. относно платежоспособността на съответната държава членка  Съдът припомня, че трябва да се отчетат актуалните данни за брутния вътрешен продукт (БВП) на тази държава членка към датата на преценката на фактите от Съда.

Предвид всички обстоятелства по настоящите дела и с оглед на правото на преценка, признато му в член 260, параграф 3 ДФЕС, Съдът осъжда Румъния и Ирландия да заплатят на Комисията еднократна сума в размер съответно на 3 000 000 EURи на 2 000 000 EUR.

Tagged

Съд на ЕС: Schrems II

На 15 юли 2020 стана известно решението на Съда на ЕС  по дело C-311/18 Data Protection Commissioner/Maximillian Schrems et Facebook Ireland (Schrems II).То засяга експорта на лични данни от ЕС към САЩ.

Г-н Maximillian Schrems (Австрия)   е потребител на Facebook от 2008 г. Личните данни на г-н Schrems изцяло или частично се предават от Facebook Ireland към разположени на територията на Съединените щати сървъри на Facebook Inc., където се обработват. Г-н Schrems подава жалба до ирландския надзорен орган, с която по същество иска забрана на експорта. Той твърди, че правото и практиките на Съединените щати не предлагат достатъчна защита срещу достъпа от публичните органи до данните, предавани на тази държава.Тази жалба е отхвърлена, по-специално тъй като в Решение 2000/5205   Комисията е констатирала, че Съединените щати гарантират достатъчна степен на защита.

С решение, постановено на 6 октомври 2015 г., Съдът, сезиран с преюдициално запитване от High Court (Висш съд, Ирландия), обявява това решение за невалидно (наричано по-нататък „решението Schrems I“)

Максимилиян Шремс   поддържа, че Съединените щати не предлагат достатъчна защита на експортираните към САЩ данни и  иска да се спре или да се забрани за в бъдеще предаването на личните му данни от ЕС към Съединените щати, което Facebook Ireland извършва понастоящем въз основа на стандартните договорни клаузи, съдържащи се в приложението към Решение 2010/877. Тъй като счита, че разглеждането на жалбата на г-н Schrems зависи по-специално от валидността на Решение2010/87, ирландският надзорен орган инициира производство пред High Court (Висш съд) с цел последният да отправи преюдициално запитване до Съда.

След започването на това производство Комисията приема Решение 2016/1250 относно адекватността на защитата, осигурявана от Щита за личните данни в отношенията между ЕС и САЩ (т.нар. решение„Щит за личните данни“). С преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция отправя до Съда въпроси за приложимостта на GDPR  спрямо предаването на лични данни, основано на стандартните клаузи за защита, съдържащи се в Решение 2010/87, за изискваното от този регламент ниво на защита в рамките на такова предаване и за задълженията на надзорните органи в този контекст.

Освен това High Court поставя въпросаза валидността както на Решение 2010/87, така и на Решение 2016/1250 (новия механизъм).

Обстойното заключение на Генералния адвокат от декември 2019,  според което новият механизъм и прилагането на така наречените стандартни договорни клаузи (SCCs), се приемат за юридически валидни.

Но с решението си от 15 юли 2020 Съдът  на ЕС  обявява Решение 2016/1250 за невалидно.

Съдът приема, че правото на Съюза, и по-специално GDPR, се прилага за предаване на лични данни за търговски цели от икономически оператор, установен в държава членка, към друг икономически оператор, установен в трета държава.

Съдът приема, че освен ако съществува надлежно прието от Комисията решение относно адекватното ниво на защита,   органите за защита на данните   са задължени да спрат или да забранят предаването на лични данни на трета държава, когато преценят с оглед на  Решение на Комисията от   2010 година относно стандартните договорни клаузи при предаването на лични данни към лицата, които ги обработват, установени в трети страни, съгласно Директива 95/46/ЕО, изменено с Решение   на Комисията от   2016 г., че стандартните клаузи за защита на данните не са или не могат да бъдат спазени в тази трета държава и че защитата на предаваните данни, изисквана от правото на Съюза, не може да бъде осигурена с други средства.

Съдът проверява валидността на Решение2016/1250 с оглед на изискванията, произтичащи от GDPR, разглеждан във връзка с разпоредбите на Хартата, гарантиращи зачитането на личния и семейния живот, защитата на личните даннии правото на ефективна съдебна защита.

Според Съда ограниченията на защитата на личните данни, които произтичат от вътрешноправната уредба на Съединените щати относно достъпа и използването от американските публични органина такива данни, предадени от Съюза на тази трета държава, и които Комисията е оценила в Решение 2016/1250, не са определени по начин, който да отговаря на изисквания, които по същество са равностойни на предвидените в правото на Съюза съгласно принципа на пропорционалност, тъй като програмите за наблюдение, основани на тази правна уредба, не са ограничени до строго необходимото.

Що се отнася до изискването за съдебна защита, Съдът постановява, че противно на приетото от Комисията в Решение2016/1250, посоченият в това решение механизъм  не предоставя   способ за защита по стандартите на правото на ЕС.

Поради всички тези причини Съдът обявява Решение 2016/1250 за невалидно.

Пет години по-късно и  „Щитът за поверителност“ последва съдбата на  „Безопасното пристанище“.

Tagged

Съд на ЕС: унгарският закон, наложил задължения за неправителствените организации с чуждестранна подкрепа, е в нарушение на правото на ЕС

Стана известно решението по дело C‑78/18 с предмет иск за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка, предявен на основание член 258 ДФЕС на 6 февруари 2018 г.,  Европейска комисия срещу Унгария.

Комисията е подпомагана от Швеция.

Европейската комисия е предявила пред Съда иск за установяване, че Унгария — като е приела разпоредбите от Кülföldről támogatott szervezetek átláthatóságáról szóló 2017. évi LXXVI. törvény (Закон № LXXVI от 2017 г. за прозрачността на организациите, които получават финансова подкрепа от чужбина, наричан по-нататък „Законът за прозрачността“), с които налага задължения за регистриране, деклариране и оповестяване на някои категории организации на гражданското общество, получаващи пряко или непряко чуждестранна подкрепа над определен праг, и с които предвижда възможност за прилагане на санкции на неспазващите тези задължения организации — е въвела дискриминационни, ненужни и необосновани ограничения за чуждестранните дарения за организации на гражданското общество и е нарушила задълженията си по член 63 ДФЕС и по членове 7, 8 и 12 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

Както е посочено в преамбюла на закона, Унгария смята, че „подкрепата, предоставяна от неизвестни чуждестранни източници [на организациите на гражданското общество], би могла да бъде използвана от чуждестранни групи с определени интереси, за да прокарват — чрез общественото влияние на тези организации — собствените си интереси, вместо да преследват общите цели в социалния и политическия живот на Унгария“ и че подкрепата „би могла да застраши политическите и икономическите интереси на страната, както и независимото функциониране на законоустановените институции“.

Ако ви напомня нещо – да, тази аргументация е взета на въоръжение и тук.

 По силата на закона организацията, получаваща чуждестранна подкрепа, трябва да изпрати  декларация до съда ( „регистърният съд“) и да предостави определени данни, след което съдът   вписва сдружението или фондацията като организация, получаваща чуждестранна подкрепа.

След това организацията е длъжна да  се  означи   на страницата си за достъп, публикациите си и други печатни произведения като организация, получаваща чуждестранна подкрепа.

Комисията изпраща на Унгария официално уведомително писмо, че като е приела Закона за прозрачността, не е изпълнила задълженията си по член 63 ДФЕС и по членове 7, 8 и 12 от Хартата, след това – мотивирано становище и след това подава иск.

Комисията:

  • Законът за прозрачността ограничава свободата на движение на капитали, тъй като уредбата му на движенията на капитали между, от една страна, Унгария, и от друга страна, останалите държави членки и трети страни, води до непряка дискриминация.
  • Законът предвижда поредица от задължения, които могат да възпрат не само организациите на гражданското общество, които са установени в Унгария, но и физическите и юридическите лица, които могат да им предоставят финансова подкрепа,  да упражнят гарантираната им с член 63 ДФЕС свобода на движение. Всъщност предвидените задължения за съответните организации да се регистрират с обозначението „организации, получаващи чуждестранна подкрепа“ и систематично да се представят като такива, имат възспиращо действие.

Унгария оспорва.

Съдът:

По чл. 63 ДФЕС

  • законът има трансгранично измерение,
  • налагат се редица специфични задължения,
  • при неизпълнение на посочените задължения сдруженията и фондациите подлежат на редица санкции и има възможност за прекратяване по искане на прокурора,
  • този режим предполага формалности и допълнителни административни тежести за разглежданите сдружения и фондации само поради факта че предоставяната им подкрепа е „чуждестранна“.

Тази разлика в третирането в зависимост от това дали разглежданата финансова подкрепа е с произход от страната или е „чуждестранна“, а следователно и в зависимост от мястото, където пребивава или където е седалището на предоставящите я физически или юридически лица, представлява обаче непряка дискриминация на основание гражданство (62).

Ограничение на свободата на движение на капитали, забранено от член 63 ДФЕС.

Макар и легитимна, целта за увеличаване на прозрачността на финансирането на сдружения не може да обоснове законодателство на държава членка, основано на принципна и прилагана без разлика презумпция, че всяка финансова подкрепа от физическо или юридическо лице, установено в друга държава членка или в трета страна, и всяка получаваща такава подкрепа организация на гражданското общество сами по себе си могат да застрашат политическите и икономическите интереси на първата посочена държава членка и необезпокояваното функциониране на нейните институции. (86)

По чл. 7, 8 и 12 от Хартата

Първо, ограничава се  защитеното с член 12, параграф 1 от Хартата право на свободно сдружаване.

Второ, разпоредби, които налагат или допускат физически лица да съобщават свои лични данни, като например име, местопребиваване или финансови средства, на публичен орган, трябва да се квалифицират — при липсата на съгласие от страна на тези физически лица и независимо от последващото използване на разглежданите данни — като намеса в личния живот, а следователно и като ограничение на правото, гарантирано с член 7 от Хартата, без при това да се засяга възможността тези разпоредби да бъдат обосновани. Същото се отнася и за разпоредбите, които предвиждат публично огласяване на такива данни (126)

Вярно е наистина, както отбелязва и Унгария, че съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека гражданите имат право да бъдат информирани, като това им право при определени обстоятелства може да обхване дори и аспекти от личния живот на обществени личности, като например на политиците, които не могат да искат да имат същата защита на личния живот като на частните лица (ЕСПЧ, 24 юни 2004 г., Von Hannover с/у Германия, CE:ECHR:2004:0624JUD005932000, § 64, и ЕСПЧ, 7 февруари 2012 г., Von Hannover с/у Германия (n° 2), CE:ECHR:2012:0207JUD004066008, § 110). (129)

Но ЕСПЧ е дал стриктно определение на понятието за публична личност и отникъде не следва, че засегнатите лица са публични личности. Ето защо  задълженията за деклариране и оповестяване по Закона за прозрачността ограничават правото на зачитане на личния и семейния живот, закрепено в член 7 от Хартата и правото на защита на личните данни по член 8, параграф 1 от Хартата.

 С оглед на изложените съображения следва да се констатира, че като е приела разпоредбите от Закона за прозрачността, посочени в точка 65 от настоящото решение, и като е наложила с тях задължения за регистриране, деклариране и оповестяване на някои категории организации на гражданското общество, които пряко или непряко получават чуждестранна подкрепа над определен праг, както и като е предвидила с тези разпоредби възможност за налагане на санкции на организациите, които не спазват посочените задължения, Унгария е въвела дискриминационни и необосновани ограничения по отношение на чуждестранните дарения за организации на гражданското общество в нарушение на задълженията си по член 63 ДФЕС и по членове 7, 8 и 12 от Хартата.

Tagged

Съд на ЕС: Данък върху рекламата

На 3 март 2020 година Съдът на ЕС оповести решение по дело C‑482/18с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС  в рамките на производство по дело Google Ireland Limited срещу Nemzeti Adó- és Vámhivatal Kiemelt Adó- és Vámigazgatósága (данъчна администрация, Унгария).

Накратко, делото се отнася до това, какви са задълженията на Google към една национална данъчна администрация, ако в тази държава се предвижда данък върху рекламата.

Запитването е отправено в рамките на спор между Google Ireland Limited, установено в Ирландия дружество, и Nemzeti Adó- és Vámhivatal Kiemelt Adó- és Vámigazgatósága (данъчна администрация, Унгария) по повод на решения, с които тази администрация е наложила на това дружество редица глоби за това, че е нарушило задължението за регистрация, предвидено в унгарското законодателство в тежест на лицата, упражняващи дейност, която подлежи на облагане с данък върху рекламата.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали членове 7/B и 7/D от Закона за данъка върху рекламата са съвместими с член 56 ДФЕС и с принципа за недопускане на дискриминация:

„1)      Следва ли членове 18 ДФЕС и 56 [ДФЕС] и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат данъчно законодателство на държава членка, чийто санкционен режим предвижда за неизпълнение на задължението за регистрация за целите на данъка върху рекламата налагането на глоба за неизпълнение, която за установени извън Унгария дружества може да достигне общо до 2 000 пъти по-висок размер от тази, налагана на дружества, установени в Унгария?

2)      Може ли да се приеме, че описаната в предходния въпрос очевидно висока и с наказателен характер санкция може да възпре доставчиците на услуги, които не са установени в Унгария, да предоставят услуги в тази държава?

3)      Следва ли член 56 ДФЕС и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, по силата на която за предприятията, установени в Унгария, задължението за регистрация бива изпълнено автоматично, без подаване на изрична декларация, [само] с предоставянето при вписване в търговския регистър на унгарски данъчен идентификационен номер, независимо дали съответното предприятие публикува или не рекламни съобщения, докато в случая с предприятията, които не са установени в Унгария, но публикуват рекламни съобщения в тази държава, изпълнението на задължението за регистрация не е автоматично, а става чрез изрична декларация, като в случай на неизпълнение може да им бъде наложена изрично предвидена санкция?

4)      При положителен отговор на първия въпрос, следва ли член 56 ДФЕС и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат санкция като разглежданата в главното производство, наложена за неизпълнение на задължението за регистрация за целите на данъка върху рекламата, доколкото описаната правна уредба противоречи на тази разпоредба?

5)      Следва ли член 56 ДФЕС и забраната за дискриминация да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба, според която, в случаите на предприятия, установени в чужбина, решението, с което им се налага имуществена санкция, е окончателно и изпълняемо от момента на съобщаването му, като същото може да бъде обжалвано единствено в съдебно производство, в което съответният съд няма право да проведе съдебно заседание и се допуска събирането само на писмени доказателства, докато в случаите на предприятия, установени в Унгария, наложената имуществена санкция може да се обжалва по административен ред и освен това съдебното производство не е ограничено по какъвто и да било начин?

Съдът

1)      Член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка, която налага на установените в друга държава членка доставчици на рекламни услуги задължение за регистрация за целите на облагането им с данък върху рекламата, докато доставчиците на такива услуги, установени в държавата членка на облагане, са освободени от това задължение с мотива, че имат задължения за деклариране или регистрация за целите на облагането им с какъвто и да било друг данък, приложим на територията на посочената държава членка.

2)      Член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, с която на установените в друга държава членка доставчици на услуги, които не са изпълнили задължение за регистрация за целите на облагането им с данък върху рекламата, се налага, в рамките на няколко дни, поредица от глоби, чийто размер, считано от втората глоба, се утроява спрямо размера на предходната глоба при всяко ново констатиране на неизпълнението на това задължение и достига до сборен размер от няколко милиона евро, без компетентният орган, преди приемането на решението, определящо окончателно сборния размер на тези глоби, да е предоставил на тези доставчици необходимото време, за да изпълнят задълженията си, да им е дал възможност да изразят своето становище и самият той да е разгледал тежестта на нарушението, докато размерът на глобата, която се налага на доставчик, установен в държавата членка на облагане, пропуснал да изпълни подобно задължение за регистрация или деклариране в нарушение на общите разпоредби на националното данъчно законодателство, е значително по-нисък и не се увеличава в случай на продължено неспазване на такова задължение нито в същите пропорции, нито непременно в толкова кратки срокове.

 

Tagged

Съд на ЕС: въздушен транспорт: обезщетяване

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑832/18 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Helsingin hovioikeus (Апелативен съд Хелзинки, Финландия) с акт от 20 декември 2018 г., постъпил в Съда от 21 декември 2018 г., в рамките на производство по дело A и др. срещу  Finnair Oyj.

Вярно, не е медийно право, но го съобщавам заради хубавите времена, в които хората летят, без да има затворени граници и летища, и скоро дано пак да е така.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 5 и 7 от Регламент (ЕО) № 261/2004  относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети.

Жалбоподателите   са направили резервация за директен полет на Finnair от Хелзинки (Финландия) до Сингапур. Полетът е отменен поради  технически проблем. Пътниците са премаршрутирани през Китай и полетът закъснява със седем часа.

Пътниците предявяват иск срещу Finnair за обезщетение 600 EUR, заедно с лихвите, поради отмяната на първоначалния полет Хелзинки—Сингапур. Освен това те искат Finnair да бъде осъдена да заплати на всеки от тях по 600 EUR, заедно с лихвите, поради закъснението с повече от три часа на полета Хелзинки—Чунцин—Сингапур, с който са премаршрутирани.

Това е и предмет на спора.

Съдът:  да, може да искат и второто обезщетение:

  • въздушен пътник, получил обезщетение поради отмяната на полет и приел предложение за премаршрутиране с друг полет, може да иска обезщетение заради закъснението на полета, с който е премаршрутиран, когато това закъснение е с толкова часа, че дава право на обезщетение, и изпълнилият този полет въздушен превозвач е същият, който е трябвало да изпълни отменения полет.
  •  въздушният превозвач не може да се позове на „извънредни обстоятелства“ по смисъла на тази разпоредба, свързани с неизправността на така наречена част „on condition“, а именно част, която се заменя с нова само при неизправност на старата, включително когато превозвачът постоянно държи на разположение резервна част, освен ако — като запитващата юрисдикция следва да провери дали това е така — подобна неизправност е събитие, което поради естеството или произхода си не е присъщо на нормалното упражняване на дейността на съответния въздушен превозвач и се намира извън ефективния му контрол, като се има предвид обаче, че доколкото поначало е неразривно свързана със системата на работа на самолета, тази неизправност не трябва да се смята за такова събитие.

 

Tagged