Tag Archives: съд на ес

Съд на ЕС: Задължения на Facebook при клевета

На 4 юни 2019 г. стана известно заключението на генералния адвокат Szpunar по делото С-18/18 Eva Glawischnig-Piesczek срещу Facebook Ireland Limited (Преюдициално запитване, отправено от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия).

Ето първите редове на заключението – този път Szpunar  започва с цитати от филм:

1.        Не пишем с молив, а с мастило, заявява герой от американски филм, излязъл през 2010 г. Тук неслучайно цитирам филма The Social Network.

2.        Действително основният въпрос в настоящото дело е дали доставчик на хостинг услуги, който поддържа платформа на социална мрежа онлайн, може да бъде задължен да заличи с виртуален коректор определено съдържание, публикувано онлайн от потребители на тази платформа.

3.        С преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция иска по-конкретно от Съда да уточни личния и материалния обхват на задълженията, които могат да бъдат наложени на доставчик на хостинг услуги, без това да води до налагане на общо задължение за контрол, което е забранено от член 15, параграф 1 от Директива 2000/31/ЕО(2). Запитващата юрисдикция иска също така от Съда да се произнесе дали доставчик на хостинг услуги може да бъде задължен със заповед, издадена от юрисдикция на държава членка, да премахне определено съдържание не само за потребителите на интернет в тази държава членка, но и в целия свят.

Делото е важно, защото засяга сърцевината на Директивата за електронната търговия – регламентацията за отговорността на доставчиците. Известно е, че тази уредба има и своите критици и има опити за преразглеждане на установените принципи.

Чл.14 ДЕТ урежда условната неотговорност на доставчиците, а чл.15 ДЕТ въвежда забрана за общо задължение за контрол: Държавите членки не налагат общо задължение на доставчиците при предоставянето на услугите по членове 12, 13 и 14 да контролират информацията, която пренасят или съхраняват, нито общо задължение да търсят активно факти или обстоятелства за незаконна дейност.

 Фактите и преюдициалното запитване

За австрийска депутатка от Зелените е публикуван унижаващ текст във Фейсбук –  „мръсна предателка на народа“, „корумпирана глупачка“ и член на „фашистка партия“. Публикуваното   е било  достъпно за всеки ползвател на разглежданата платформа.

Върховният съд на Австрия  приема, че въпросните изявления имат за цел да засегнат честта на жалбоподателката, да я обидят и да я оклеветят. Но по отношение на кого да важи ограничението на свободата на изразяване?

При тези обстоятелства Oberster Gerichtshof (Върховен съд) с акт за преюдициално запитване от 25 октомври 2017 г., постъпил в Съда на 10 януари 2018 г., решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

Допуска ли по принцип член 15, параграф 1 от Директива [2000/31] налагане на някое от по-нататък посочените задължения на доставчик на хостинг услуги, който не е премахнал незабавно незаконна информация, при положение че той не е премахнал не само тази незаконна информация по смисъла на член 14, параграф 1, буква а) от [тази] директива, но и друга идентично формулирана информация:

а)      в целия свят?

б)      в съответната държава членка?

в)      относно съответния ползвател в целия свят?

г)      относно съответния ползвател в съответната държава членка?

2.      При положителен отговор на първия въпрос, това отнася ли се и за идентична по смисъл информация?

3.      Отнася ли се това и за идентична по смисъл информация веднага щом операторът е узнал това обстоятелство?

Заключението на ГА

Социалните мрежи са медии, чието съдържание се създава основно не от дружествата, които са ги създали или ги управляват, а от ползвателите им. Нещо повече, това съдържание, междувременно възпроизведено и променено, е обект на постоянен обмен между ползвателите.

За да попадне в обхвата на член 14 ДЕТ, съхраняването, извършвано от доставчик на услуга на информационното общество, трябва да се свежда до дейността на  междинен доставчик/посредник – и  съгласно съображение 42 от посочената директива дейността му е чисто техническа, автоматична и пасивна, което означава, че той не познава или не контролира данните, които съхранява, и следователно ролята му е неутрална.

Според запитващата юрисдикция е безспорно, че Facebook Ireland е доставчик на хостинг услуги, чиято дейност се свежда до тази на междинен доставчик.

От решение L’Oréal и др. следва, че доставчик на хостинг услуги може да бъде задължен да вземе мерки, с които да се избегне извършването от същия получател на тези услуги на нови нарушения от същияхарактер.

При това положение наистина става въпрос за конкретен случай на конкретно установено нарушение, така че задължението за идентифициране на информация, идентична на квалифицираната като незаконна, сред тази, произхождаща от един-единствен ползвател, дори и от други ползватели,  не представлява общо задължение за контрол.

С оглед на гореизложените съображения предлагам на първия и втория въпрос да се отговори,  че член 15, параграф 1 от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска доставчик на хостинг услуги, който поддържа платформа на социална мрежа, да бъде задължен да търси и идентифицира сред цялата разпространявана от ползвателите на тази платформа информация тази, която е идентична на квалифицираната като незаконна от юрисдикцията, издала тази заповед. С такава заповед доставчик на хостинг услуги може да бъде задължен да търси и идентифицира информация, подобна на квалифицираната като незаконна, само сред информацията, разпространявана от ползвателя, който е разпространил незаконната информация. Юрисдикция, която се произнася по премахването на такава подобна информация, трябва да гарантира, че последиците на заповедта ѝ са ясни, точни и предвидими. При това тя трябва да претегли съответните основни права и да вземе предвид принципа на пропорционалност.[75]

Юрисдикцията на държава членка по принцип може да се произнесе относно премахването на съдържание извън територията на тази държава членка, тъй като териториалният обхват на компетентността ѝ има универсален характер. Юрисдикция на държава членка може да бъде възпрепятствана да се произнесе относно премахването на съдържание в целия свят не поради въпрос на компетентност, а евентуално поради въпрос по същество.[86]

 Що се отнася до териториалния обхват на задължението за премахване на съдържание, наложено на доставчик на хостинг услуги със съдебна заповед, следва да се приеме, че той не е уреден нито от член 15, параграф 1 от Директива 2000/31, нито от която и да било друга разпоредба от тази директива, и следователно тази разпоредба допуска доставчик на хостинг услуги да бъде задължен да премахне в целия свят информация, разпространявана чрез платформа на социална мрежа. Освен това посоченият териториален обхват не се урежда и от правото на Съюза, доколкото в конкретния случай молбата на жалбоподателката не се основава на него.[93]

Член 15, параграф 1 от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска доставчик на хостинг услуги да бъде задължен да премахне информация, подобна на квалифицираната като незаконна, при положение че задължението за премахване на съдържание не предполага общ контрол на съхраняваната информация и следва от узнаването вследствие на уведомяване от съответното лице, от трети лица или от друг източник [108].

Реакцията на FB: Заключението подкопава свободата на изразяване, предвижда да се задължи компанията да издирва съдържание под чиято и да е юрисдикция,  атакува дългогодишния принцип, че една държава не трябва да има право да ограничава свободното изразяване в други държави.

Tagged ,

Съд на ЕС: Задължения за предоставяне на информация относно договорите от разстояние

Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C‑649/17 Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, Verbraucherzentrale Bundesverband e. V. срещу Amazon EU Sàrl, по  преюдициалното запитване на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) в рамките на главно производство, в което Bundesverband der Verbraucherzentralen und Verbraucherverbände, Verbraucherzentrale Bundesverband e. V. (Германска федерация на сдруженията на потребителите  изтъква, че средствата за осъществяване на контакт, които Amazon EU Sàrl  предоставя на потребителите преди сключване на договора, са неподходящи.

Спорът и въпроси към Съда на ЕС

Bundesverband упреква Amazon — платформа за онлайн продажби, че не изпълнява по ясен и разбираем начин задълженията за информиране на потребителите и така нарушава германското национално право за прилагане на Директива 2011/83. По-специално нарушена според асоциацията е правната уредба на действащия в Германия Закон за защита на потребителите, който в приложение на Директива 2011/83 задължава търговеца да посочи по ясен и разбираем начин, освен географския адрес, също и телефонния номер, както и номера на факса и адреса на електронната поща, ако има такива, така че потребителят да може бързо да установи контакт с търговеца и да общува ефективно с него.

Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Могат ли държавите членки да предвидят разпоредба, която — както разпоредбата на член 246а, параграф 1, първа алинея, първо изречение, точка 2 от EGBGB — задължава търговеца при сключването на договор от разстояние да предоставя на потребителя телефонния си номер не само ако съществува такъв, а винаги, преди последният да направи поръчката?

2)      Означава ли изразът „gegebenenfalls“ („ако съществува такъв“), използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, че даден търговец трябва да предостави информация само относно начини за комуникация, които вече действително съществуват в неговото предприятие, тоест че той не е длъжен да създаде нова телефонна или факс линия, съответно нова електронна поща, ако реши чрез предприятието си да сключва и договори от разстояние?

3)      При утвърдителен отговор на втория въпрос:

Означава ли изразът „gegebenenfalls“ („ако съществува такъв“), използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, че начините за комуникация, които вече съществуват в дадено предприятие, са само такива, които при всички случаи действително се използват от търговеца и за контакт с потребители при сключването на договори от разстояние, или начините за комуникация, които съществуват в предприятието, са и такива, които до момента търговецът е използвал изключително за други цели, като например за комуникация с търговци или власти?

4)      Изчерпателно ли е направеното в член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС изброяване на средствата за комуникация — телефон, факс и електронна поща, или търговецът може да използва и други средства за комуникация, които не са посочени там, като например интернет чат или система за обратни обаждания, доколкото те осигуряват бързо осъществяване на контакт и ефективна комуникация?

5)      От значение ли е за прилагането на задължението за прозрачност по член 6, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС, което задължава търговеца да предостави на потребителя по ясен и разбираем начин информация за посочените в буква в) от тази разпоредба средства за комуникация, информацията да се предоставя бързо и ефективно?“.

Заключението

На Съда вече  е бил поставян въпросът дали е необходимо търговецът да предостави на потребителя телефонен номер, за да може да комуникира с търговеца, или е достатъчен друг начин за контакт, който да позволява бърза и ефективна комуникация.

 По този въпрос Съдът посочва, „че член 5, параграф 1, буква в) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че доставчикът на услуги е задължен да предоставя на получателите на услугата още преди сключването на договор с тях, освен адреса на електронната си поща, и друга информация, позволяваща бързо осъществяване на контакт, както и директна и ефективна размяна на съобщения. Тази информация не трябва задължително да е телефонен номер“ (deutsche internet versicherung (C‑298/07, р.40)

Предлагам на Съда да отговори на преюдициалното запитване, отправено от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), по следния начин:

„1)      Директива 2011/83 — поради изискването за пълно хармонизиране и с оглед на нейното буквално, систематично и телеологично тълкуване — не допуска национално законодателство, което задължава търговеца при сключването на договор от разстояние да предоставя на потребителя телефонния си номер не само ако съществува такъв, а във всички случаи, преди последният да направи поръчката.

2)      Изразът „gegebenenfalls“, използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, трябва да се тълкува поради съображения от текстуален, систематичен и телеологичен характер в смисъл, че не задължава търговеца да създаде нова телефонна или факс линия, съответно нов адрес на електронна поща, ако реши да сключва и договори от разстояние.

3)      Изразът „gegebenenfalls“, използван в текста на член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС на немски език, трябва да се тълкува поради съображения от текстуален, систематичен и телеологичен характер в смисъл, че като „налични“ в предприятието се считат само средствата за комуникация, които търговецът реши да използва за контакт с потребителите при сключването на договори от разстояние.

4)      Списъкът на средствата за комуникация, който се съдържа в член 6, параграф 1, буква в) от Директива 2011/83/ЕС (телефон, факс и електронна поща), не е изчерпателен и търговецът може да използва и други средства за комуникация, които не са посочени в този член, като например интернет чат или система за обратни обаждания, при условие че независимо от използваните средства за комуникация, той реално гарантира на потребителя възможността да избира измежду множество средства за комуникация, които да използва, както и възможността за бързо осъществяване на контакт и за ефективна комуникация, и при условие че информацията относно тези средства е предоставена по ясен и разбираем начин.

5)      За целите на прилагането на задължението за прозрачност по член 6, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС информацията за средствата за комуникация, предоставени на потребителя от търговеца, трябва да е достъпна по прост, ефективен и сравнително бърз начин.“

 

Tagged

Съд на ЕС: ограничаване на свободата на препредаване при подбуждане към ненавист, основана на националност (ДАВМУ)

Стана известно заключението на Генералния адвокат  Saugmandsgaard Øe по дело C‑622/17 Baltic Media Alliance Ltd. срещу Lietuvos radijo ir televizijos komisija.

Заключението е по повод  преюдициално запитване  на Окръжен административен съд Вилнюс, Литва относно тълкуването на Директива 2010/13/ЕС,  Директива за аудиовизуалните медийни услуги,   в рамките на спор между Baltic Media Alliance Ltd.   и Lietuvos radijo ir televizijos komisija (Комисия за радио и телевизия на Литва относно решение на този орган, с което е наложено временно задължение за операторите, които разпространяват телевизионни програми,   да разпространяват телевизионния канал NTV Mir Lithuania само в платени пакети.

Това решение, което понастоящем е оттеглено, е било прието  след като  е установено подбуждане към ненавист, основана на националност.

Спорът и въпросите

BMA е дружество, регистрирано в Обединеното кралство, което притежава лицензия, издадена  от  OFCOM за разпространение на телевизионния канал NTV Mir Lithuania.

LRTK приема решение, с което налага на операторите, които препредават телевизионни канали по кабел, и на другите лица, които доставят на литовските потребители услуги за интернет разпространение на такива програми, за срок от дванадесет месеца от датата на влизане в сила на решението да разпространяват телевизионната програма NTV Mir Lithuania само в платени пакети  – защото  излъченото  предаване „Ypatingas įvykis. Tyrimas“ („Специално събитие — разследване“) съдържа забранена съгласно член 19, параграф 1, точка 3 от споменатия закон информация, с която подбужда към ненавист, основана на националност. По-късно регулаторът отменя това решение и   започва процедура за временното  преустановяване на  разпространението. LRTK уведомява и OFCOM за въпросното нарушение.

ВМА подава жалба и твърди, че  спорното решение ограничава препредаването на телевизионна програма от друга държава членка. Съдът решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Приложим ли е член 3, параграфи 1 и 2 от [Директива 2010/13] само в случаите, когато държава членка на приемане възнамерява да преустанови излъчване или препредаване на телевизионни програми, или е приложим и в случаите, когато държава членка на приемане предприема и други мерки с цел да ограничи по друг начин свободното приемане и препредаване на аудио-визуални медийни услуги?

2)      Трябва ли съображение 8 и член 3, параграфи 1 и 2 от [Директива 2010/13] да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка на приемане — ако установи, че в програма, препредавана или разпространявана по интернет от територията на държава — членка на Европейския съюз, е оповестена, предадена и разгласена информация по член 6 от Директива 2010/13 — да приеме, без да са изпълнени условията по член 3, параграф 2 от посочената директива, решение като предвиденото в  литовския закон –  да наложи на излъчващите оператори, осъществяващи дейността си на територията на държавата членка на приемане, и на другите лица, които доставят услуги за разпространение на телевизионни програми по интернет, временно задължение да разпространяват или да препредават по интернет въпросната програма само в пакети от телевизионни програми, разпространявани срещу допълнително заплащане?“.

Заключението

Член 6 от Директива 2010/13, който забранява излъчването на предавания, подбуждащи към ненавист, основана на раса, пол, религия или националност.

Държавите  са длъжни по силата на член 3, параграф 1 от същата директива да гарантират свобода на приемането и да не ограничават препредаването на тяхна територия ( на разрешени от първата държава услуги на основания, които попадат в координираните области, сред които, припомням, е забраната за подбуждане към ненавист.

В член 3, параграф 2 от Директива 2010/13 обаче се предвижда възможността за допускане на изключение от тази свобода.

Запитващата юрисдикция  не поставя под съмнение факта, че съдържанието на това предаване представлява подбуждане към ненавист по смисъла на член 6 от Директива 2010/13.

Наложената мярка не води до пряка или косвена дискриминация в полза на създадено в страната съдържание и преследва цел от общ интерес. Тя преминава успешно и проверката за пропорционалност. Литовските органи не са забранили просто достъпа до програма NTV Mir Lithuania, а само са ограничили зрителската й аудитория. [75]

Според ГА мярката  (задължение за операторите, разпространяващи пакети от телевизионни канали на потребителите от първата държава, да излъчват или препредават тази програма само в платени пакети или срещу допълнително заплащане) — не попада в обхвата на чл.3 за ограничаване на свободата на препредаване. [77]

Иначе – в условия на евентуалност –  когато Директива 2010/13 е приложима, приемащата държава  — която възнамерява да предприеме срещу аудио-визуални медийни услуги от друга държава членка мярка, попадаща в приложното поле на член 3, параграфи 1 и 2 от същата директина — трябва да изпълни условията по споменатия параграф 2.

Но според ГА случаят не е такъв – заключението:

„Член 3, параграфи 1 и 2 от Директива № 2010/13/ЕС (Директива за аудиовизуалните медийни услуги), трябва да се тълкува в смисъл, че в приложното му поле не попада мярка, която е предприета от държавата членка на приемане на програма от друга държава членка и която се състои в задължение за операторите, разпространяващи телевизионни програми на потребителите от първата държава, да излъчват или препредават въпросната програма само в платени пакети или срещу допълнително заплащане“.

Коментар

Решението на регулатора –  съответно заключението на ГА – са странни. Според тях има аудитория, за която подбуждане към ненавист е допустимо и обществено оправдано в контекста на условен достъп – така разбирам заключението на ГА. И това поставя според него случая извън обхвата на ограниченията на свободата на препредаване по директивата.

Не виждам защо условният достъп да е пропорционална мярка при подбуждане към ненавист. Условен достъп при защита на децата – да, но условен достъп по отношение на подбуждане къв ненавист?

 

Tagged

Съд на ЕС: Обработване на лични данни за целите на журналистическа дейност

Преюдициално запитване — Обработване на лични данни — Директива 95/46/ЕО — Член 3 — Приложно поле — Видеозапис на полицейски служители в полицейско управление при осъществяване на процесуални действия — Публикуване в интернет сайтове за видеоматериали — Член 9 — Обработване на лични данни единствено за целите на журналистическа дейност — Понятие — Свобода на словото — Защита на личния живот

Стана известно решение на Съда на ЕС по дело C‑345/17 с предмет преюдициално запитване, отправено  от Augstākā tiesa (Върховен съд, Латвия)  в рамките на производство по дело Sergejs Buivids.

 Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Sergejs Buivids и Datu valsts inspekcija (Национален орган за защита на данните, Латвия) по повод на жалба, с която се иска да се обяви за незаконосъобразно решението на този орган, съгласно което г‑н Buivids нарушил националното законодателство, като е публикувал в интернет сайта http://www.youtube.com заснет от самия него видеозапис със снемането на показанията му в помещенията на участък на националната полиция в рамките на административно-наказателно производство.

Вследствие на публикацията Националният орган за защита на личните данни приема, че г‑н Buivids е нарушил закона, тъй като не е предоставил на полицейските служители в качеството им на засегнати лица информация относно целта на обработването на личните им данни. Освен това г‑н Buivids не е предоставил на Националния орган за защита на личните данни информация за целта на заснемането на спорния видеозапис и публикуването му в интернет, за да докаже, че преследваната цел отговаря на Закона за защита на личните данни. Националният орган за защита на личните данни е поискал от г‑н Buivids да предприеме действия за заличаване на видеозаписа от интернет сайта http://www.youtube.com и други интернет сайтове.

Делото между гражданина и администрацията стига до ВС, като г‑н Buivids твърди, че спорният видеозапис показва служители на националната полиция, т.е. публични личности на обществено достъпно място, и поради това не попада в личния обхват на Закона за защита на личните данни.

При тези обстоятелства Augstākā tiesa (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Попадат ли в приложното поле на Директива 95/46 дейности като разглежданите в настоящото производство, а именно заснемане на полицейски служители в полицейско управление при осъществяване на процесуални действия и публикуване на видеоматериала в интернет сайта http://www.youtube.com?

2)      Трябва ли Директива 95/46 да се тълкува в смисъл, че посочените действия могат да се разглеждат като обработване на лични данни за журналистически цели съгласно член 9 от посочената директива?“.

По първия въпрос

30      Понятието „лични данни“ по смисъла на тази разпоредба съгласно определението в член 2, буква a) от Директивата обхваща „всяка информация, свързана с идентифицирано или подлежащо на идентификация лице“. За подлежащо на идентифициране лице се смята „това лице, което може да бъде идентифицирано, пряко или непряко, по-специално чрез […] един или повече специфични признаци, отнасящи се до неговата физическа самоличност“.

31      Съгласно практиката на Съда образът на дадено лице, заснето с камера, представлява „лични данни“ по смисъла на член 2, буква а) от Директива 95/46, доколкото позволява да се идентифицира засегнатото лице (вж. в този смисъл решение от 11 декември 2014 г., Ryneš, C‑212/13, EU:C:2014:2428, т. 22).

32      В случая, видно от акта за преюдициално запитване, полицейските служители могат да бъдат видени и чути на спорния видеозапис, поради което следва да се приеме, че образите на заснетите лица действително представляват лични данни по смисъла на член 2, буква а) от Директива 95/46.

39      […] публикуването в интернет сайт, към който потребителите могат да изпращат, гледат и споделят видеоматериали като спорния видеозапис, в който се съдържат лични данни, представлява автоматизирано обработване изцяло или частично на тези данни по смисъла на член 2, буква б) и на член 3, параграф 1 от Директива 95/46.

40      Съгласно член 3, параграф 2 от Директива 95/46 тя не се прилага към обработването на лични данни в две хипотези –  дейности, които не попадат в приложното поле на правото на Общността, като предвидените в дялове V и VI от Договора за Европейския съюз в редакцията му преди влизането в сила на Договора от Лисабон, и при всички положения за обработване с цел обществената сигурност, отбраната, държавната сигурност и дейностите на държавата в областта на наказателното право. Посочената разпоредба изключва обработването на лични данни, осъществено от физическо лице в хода на изцяло лични или домашни занимания.

43      […]    доколкото г‑н Buivids е публикувал, без ограничения в достъпа, спорния видеозапис в интернет сайт за видеоматериали, към който потребителите могат да изпращат гледат и споделят такива материали, като по този начин се предоставя достъп до лични данни на неопределен брой хора, разглежданото в главното производство обработване на лични данни не се вписва в рамките на дейност, която е изцяло лична или домашна.

Следователно, заснемането и публикуването в YouTube попада в обхвата на директивата.

По втория въпрос

Съдът започва с баланса на права:  Директива 95/46 се стреми държавите  да защитават основните права и свободи на физическите лица, и в частност правото им на личен живот, при обработването на лични данни, като същевременно дават възможност за свободно движение на тези данни. Не е възможно обаче тази цел да се следва, без да се вземе предвид обстоятелството, че трябва в определена степен да се съгласуват посочените основни права и основното право на свобода на словото. Съображение 37 от Директивата уточнява, че целта на член 9 е да се съгласуват две основни права, а именно защитата на личния живот, от една страна, и свободата на словото, от друга. Това е задача на държавите членки (вж. в този смисъл решение от 16 декември 2008 г., Satakunnan Markkinapörssi и Satamedia, C‑73/07, EU:C:2008:727, т. 52—54).

Предвидените в член 9   изключения и дерогации се прилагат не само към медийните предприятия, но и към всяко лице, което упражнява журналистическа дейност. От практиката на Съда следва, че „журналистически дейности“ са тези, чиято цел е публичното разгласяване на информация, мнения или идеи независимо от средството за предаването им. Съдът вече е постановил, че носителят, чрез който се предават обработените данни, независимо дали е класически като хартия, или радиовълни, или електронен като интернет, не е определящ при преценката дали е налице дейност, извършвана „единствено за целите на журналистическа дейност“.

Запитващата юрисдикция може по-специално да вземе предвид факта, че според г‑н Buivids спорният видеозапис е публикуван в интернет сайт, за да привлече вниманието на обществеността върху практики на полицията, за които се твърди, че са неправомерни, и които били осъществени при снемане на показанията му.

69      С оглед на гореизложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 9 от Директива 95/46 трябва да се тълкува в смисъл, че обстоятелства като разглежданите в главното производство, а именно видеозапис на полицейски служители в полицейско управление при снемане на показания и публикуване на видеозаписа в интернет сайт за видеоматериали, към който потребителите могат да изпращат, гледат и споделят такива материали, могат да представляват обработване на лични данни единствено за целите на журналистическа дейност по смисъла на тази разпоредба, при условие че от посочения запис е видно, че заснемането и публикуваното имат за цел единствено публичното разгласяване на информация, мнения или идеи, което следва да се провери от запитващата юрисдикция.

Значение за прилагането на GDPR

В центъра на решението  Buivids отново е балансът между защитата на данните и свободата на изразяване.  Обсъжда се кога една публикация е единствено за журналистически цели – има послание, цели информиране на широка аудитория, а не е просто реализация на свободата на изразяване на лицето – но решението оставя много въпроси без отговор.

Не може да се твърди, че в държавите има еднакво разбиране на изключението, съществуват  понякога доста небалансирани схеми, които вече са въведени от някои национални законодателни органи. И в България остава да се види каква ще е съдбата на новата уредба относно изключението за целите на журналистиката, която беше прегласувана в същия вид след ветото .

Съдът на ЕС ще разгледа по-нататъшното решение по този критичен въпрос в предстоящото решение по преюдициално запитване в рамките на производството Stunt/ AP – UK.

Ето и самото преюдициално запитване.

Tagged ,

Съд на ЕС: право да бъдеш забравен – две заключения на Генералния адвокат

Преди седмица Генералният адвокат Szpunar представи две заключения, свързани с правото да бъдеш забравен.

Разглежданият от Генералния адвокат акт е вече заменената Директива 95/46 за защита на данните,   но въпросите са значими без оглед на това. Решенията на Съда на ЕС се очакват през следващите месеци.

Следващите кратки коментари са по публикация в  Inforrm’s Blog

Заключение по дело C-136/17 GC и др. / CNIL

Въпросите

Първото заключение засяга четири отделни случая, като жалбоподателите   искат да не се включват в резултатите   URL адреси, които съдържат различни материали за тях. Както Google LLC, така и френският орган за защита на данните (CNIL) отказват да разпореждат да се изпълнят исканията на жалбоподателите.

Conseil d’État счита, че пред делата има „редица сериозни затруднения при тълкуването на Директива 95/46“ и отправят няколко въпроса към Съда на ЕС. Двата най-интересни въпроса се отнасят до това как забраните за обработка на чувствителни лични данни съгласно директивата се прилагат за търсачките; и как да се действа, когато връзките съдържат журналистически материали.

Генералният адвокат Szpunar   предлага на Съда да приеме, че при такива обстоятелства е необходимо операторът на търсачката да провежда балансиране на базата на „всеки отделен случай“ между, от една страна, правото на зачитане на личния живот и правото на защита на данните съгласно членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз и, от друга страна, правото на обществеността да има достъп до съответната информация, като същевременно отчита факта, че тази информация се отнася до журналистиката или представлява артистичен или литературен израз.

Заключение по дело С-507/17 Google / CNIL

Въпросите

Делото се отнася до  географския обхват на реализацията на правото  да бъдеш забравен.

CNIL изисква от Google глобално прилагане. Google отказва и ограничава заличаването до (1) търсения, извършени с имена на домейни, съответстващи на версиите на неговата търсачка в държавите-членки на ЕС; и (2) „геоблокиране“ на изтритите резултати „независимо от версията на използваната търсачка“ въз основа на търсене, извършено с използване на IP адрес, който се намира в държавата по местопребиваване на съответното лице.

CNIL смята тези стъпки за недостатъчни и санкционира Google със 100 000 евро.

Google иска отмяна на решението на CNIL пред Conseil d’État, който задава няколко преюдициални въпроса към Съда на ЕС.

Генералният адвокат Szpunar  приема, че исканията за търсене, направени извън ЕС, не трябва да бъдат засегнати в резултатите от търсенето и предлага Съдът да приеме право на „европейско отклонение“.  Директива 95/46 не може да   създаде права отвъд границите на Европейския съюз.

Все пак обаче Генералният адвокат не е изключил възможността в някои обстоятелства да е уместно да се разпореди глобално действие: „Това не означава обаче, че правото на ЕС никога не може да изисква оператор на търсачка като Google да предприема  глобални действия. Не изключвам възможността да съществуват ситуации, при които [законът] изисква прилагането на разпоредбите на Директива 95/46 извън територията на Съюза.“  За Генералния адвокат е трудно да се прецени кога могат да възникнат такива случаи , но съдилищата познават казуси като Equustek.

Tagged

Съд на ЕС: правата на издателите

Стана известно заключението на Генералния адвокат по дело C299/17 VG Media Gesellschaft  срещу GoogleLLC.

Спорът

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор пред Landgericht Berlin (Областен съд Берлин, Германия) между VG Media Gesellschaft zur Verwertung der Urheber- und Leistungsschutzrechte von Medienunternehmen mbH — организация за колективно управление, оправомощена съгласно германското право да управлява авторското право и сродните му права по-специално от името на издатели на периодични издания, и дружеството Google LLC, което управлява интернет търсачката Google search в домейните http://www.google.de и http://www.google.com, както и услугата Google News, която в Германия е достъпна отделно като news.google.de или news.google.com.

От името на своите членове VG Media предявява срещу Google иск за обезщетение във връзка с това, че считано от 1 август 2013 г., Google използва за собствените си услуги откъси от текст, изображения и видеоматериали от пресата и медийно съдържание, произведени от членове на VG Media, без да плаща възнаграждение за това.

Основанието: на 1 август 2013 г. Федерална република Германия въвежда за издателите на периодичен печат право, сродно на авторското право, съгласно членове 87f и 87h от Urheberrechtsgesetz (Закон за авторското право и сродните му права, наричан по-нататък „UrhG“). Германия e първата страна в Европа, която въведе сродно право в полза на издателите – с цел да им даде контрол върху нелицензираното използване на съдържанието на съответните издания от трети страни. Последва я Испания.

Въпросите

Като се има предвид, че въпросният законодателен проект не е бил нотифициран на Комисията в съответствие с член 8, параграф 1 от Директива 98/34 — а санкцията за неизпълнение на това задължение е неприложимостта на националните правни разпоредби, така че, ако не са били нотифицирани, те не могат да бъдат противопоставени на частноправните субекти — Landgericht Berlin (Областен съд Берлин) отправя два въпроса до Съда-

„1)      Национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли по смисъла на член 1, точки 2 и 5 от Директива [98/34] правило, което не е специално насочено към услугите, определени в тази точка,

и ако отговорът е отрицателен,

2)      национална разпоредба, която забранява единствено на търговците, управляващи интернет търсачки, и на търговците — доставчици на услуги за обработване на съдържание, но не и на други потребители, в това число търговци, да разгласяват публично периодични издания или части от тях (с изключение на отделни думи или съвсем кратки откъси от текст), представлява ли технически регламент по смисъла на член 1, точка 11 от Директива [98/34], и по-конкретно задължително правило, свързано с предоставянето на услуга?“.

Google  твърди, че германското право няма да бъде приложимо, тъй като германското правителство не е уведомило Комисията на ЕС за тази уредба.

Генералният адвокат:

Въпреки че защитата на авторското право попада в приложното поле на член 17, параграф 2 от Хартата на основните права на ЕС и законодателството на ЕС има за цел да установи „високо ниво на защита“, това не е абсолютно право.   Съдът на ЕС е изяснил, че  трябва да се вземат предвид и основните права на другите, включително свободата за извършване на бизнес (член 16 от Хартата). Всичко това изисква постигане на справедлив баланс между различните права.

29.      От практиката на Съда обаче е видно, че правата върху интелектуалната собственост не са абсолютни. Съдът подчертава, че такива изключителни права, и по-специално възможността да се търси правна защита — каквато е искът да се преустанови неправомерното използване или да се забрани извършването на дейност — за да се осигури закрилата им, може да засегне основните права на други субекти, като например свободата на стопанската инициатива, защитена в член 16 от Хартата, и правото на свобода на информация, защитено в член 11 от Хартата. Ако са нарушени няколко основни права, защитени от правото на Съюза, трябва да се осигури справедлив баланс между тях.

 

34.      В становището си испанското правителство посочва, че целта на разглежданите национални разпоредби е да се защитят сродните на авторското право права на издателите на вестници и списания, а не да се регулират по какъвто и да е начин услугите на информационното общество. Според мен фактът, че разглежданите национални законови разпоредби предоставят на такива издатели права върху интелектуална собственост, не показва сам по себе си, че тези разпоредби нямат за цел да регулират по какъвто и да е начин или дори само инцидентно услуги на информационното общество. Действително в становището си Комисията посочва, че според нея интелектуалната собственост не е изключена от приложното поле на Директива 98/34.

 

38.      По отношение на обхвата и въздействието на законодателството трябва, разбира се, да се подхожда реалистично, като се имат предвид актуалните обстоятелства. Според мен е ясно, че основната цел и предмет на тези законодателни промени е да се уреди въпросът с ефекта от интернет търсачките, като се има предвид, че медийното съдържание все повече се чете и разглежда онлайн, както и да се предвиди специално правило в областта на авторското право относно доставяните от операторите на такива интернет търсачки онлайн услуги, свързани с периодични издания. Следователно, дори ако все още има оператори, предоставящи такива търговски услуги офлайн, те едва ли са основният фокус на германския законодател. Макар че по този въпрос в крайна сметка ще се произнесе запитващата юрисдикция, това следва поне имплицитно от тълкуването ѝ на UrhG.

 

За тази цел германското правителство има задължението да уведоми Европейската комисия:

Би било глупаво и наивно да не признаваме, че традиционният търговски модел на вестниците в целия Съюз – продажби и реклама – е   подкопан през последните 20 години чрез онлайн четене на вестници от потребителите, чиято практика от своя страна е улеснена от появата на мощни търсачки като тази, която се управлява от ответника. Все пак, обаче, „нищо от това не означава, че държава-членка има право да заобиколи изискванията за уведомяване от Директива 98/34.”

 

45.      Следователно, тъй като тези национални разпоредби не са били нотифицирани на Комисията по изисквания от член 8, параграф 1 от Директива 98/34 начин, в съответствие с установената практика на Съда Landgericht Berlin (Областен съд Берлин) трябва да откаже да приложи член 87f, параграф 1 и член 87g, параграф 4 от UrhG в разглежданото от него производство между страните пред този съд.

 

В по-широк план, ако Съдът приеме тезата на ГА,   последици биха могли да възникнат

  • за испанското право – в Испания (макар и с различен механизъм) беше приета законодателна инициатива, насочена към постигане на същите цели като на германското право, и  правителството не е уведомило Европейската комисия. Ако Съдът на ЕС постанови в VG Media по начина, предложен от AG Hogan, то и испанското законодателство може да се счита за неприложимо.
  • за чл.11 от проекта за Директива за авторското право – макар формулировката на чл.11 да не изглежда насочена към определени субекти, което според ГА е поразително в случая с Германия (т.26).

 

 

 

 

Tagged , ,

Генералният адвокат: Чл. 50 ДЕС позволява едностранна отмяна на уведомлението за намерение за напускане на ЕС

На 4 декември стана известно заключението на генералния адвокат по дело C621/18 (Брекзит).

Предлагам на Съда на ЕС да отговори на поставения от Съда на публичната служба, Inner House, First Division (Шотландия) въпрос, както следва:

Когато държава-членка е уведомила Европейския съвет за намерението си да се оттегли от Европейския съюз, член 50 от Договора за Европейския съюз позволява едностранна отмяна на това уведомление до сключването на официално споразумение за оттегляне, при условие че решението за отмяната е взето  в съответствие с конституционните изисквания на държавата-членка, официално е уведомен Европейския съвет и отмяната не включва злоупотреба с право.

Tagged

Съд на ЕС: отговорност на притежателя на интернет връзка за нарушение на авторски права

 Преюдициално запитване — Авторско право и сродни права — Директива 2001/29/ЕО — Спазване на правата върху интелектуална собственост — Директива 2004/48/ЕО — Обезщетяване в случай на обмен на файлове в нарушение на авторските права — Интернет връзка, достъпна за членове на семейството на притежателя ѝ — Освобождаване на притежателя на връзката от отговорност, без да е необходимо да се уточнява по какъв начин тя е била използвана от члена на семейството — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 7

На сайта на Съда на ЕС е решението по дело C‑149/17 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия)   в рамките на производство по дело Bastei Lübbe GmbH & Co. KG срещу Michael Strotzer.

Запитването е отправено в рамките на спор между Bastei Lübbe GmbH & Co. Kg, издателска къща, и г‑н Michael Strotzer във връзка с искане за обезщетение вследствие на нарушение на авторското право чрез споделяне на файлове. В качеството си на продуцент на звукозаписи Bastei Lübbe е носител на авторските и сродните им права върху аудиоизданието на книга. Тази аудиокнига е споделена за изтегляне с неограничен брой потребители на интернет платформа за обмен на файлове (peer-to-peer). Вещо лице установява с точност, че съответният IP адрес принадлежи на г‑н Strotzer.

Bastei Lübbe приканва г‑н Strotzer да преустанови констатираното нарушение на авторското право. Тъй като последният не изпълнява тази покана, Bastei Lübbe предявява пред Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен, Германия) иск за парично обезщетение срещу г‑н Strotzer в качеството му на притежател на въпросния IP адрес.

Г‑н Strotzer  отрича самият той да е нарушил авторското право,   достъп до въпросната връзка са имали и родителите му, които обитават същото жилище като него. На това основание Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен) отхвърля предявения от Bastei Lübbe иск за обезщетение с мотива, че г‑н Strotzer не може да бъде приет за отговорен за твърдяното нарушение на авторското право.

Според практиката на съда ищецът   носи тежестта да докаже извършеното нарушение на авторското право. Ако интернет връзката не е защитена в достатъчна степен, както в случая,  не съществува презумпция, че нарушението е извършено от притежателя на връзката.

При тези обстоятелства Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли член 8, параграфи 1 и 2 във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО да се тълкува в смисъл, че санкциите за нарушения на правото на предоставяне на публично разположение на произведение продължават да са „ефективни и възпиращи“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?

2)      Трябва ли член 3, параграф 2 от Директива 2004/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че мерките за изпълнение на права върху интелектуалната собственост продължават да са „ефективни“ и когато е изключена отговорността за причинени вреди от страна на притежател на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторските права посредством Filesharing („обмен на файлове“), ако притежателят на интернет връзката посочи най-малко един член на семейството, който наред с него е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи установени посредством съответни проучвания по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет от страна на този член на семейството?“.

Решението:

С оглед на тази съдебна практика и за да се осигури допълващо прилагане на Директиви 2001/29 и 2004/48, на двата поставени от запитващата юрисдикция въпроса следва да се отговори общо. В Директива 2004/48 се посочва, че предвидените от държавите членки мерки, процедури и средства за защита трябва да са ефективни, пропорционални и разубеждаващи.

От гледна точка на разглежданото национално законодателство зачитането на основното право на закрила на семейния живот е пречка за това увреденото лице да получи от насрещната страна необходимите доказателства, които са в подкрепа на претенциите му. Но директивата по-специално има за цел да гарантира пълното зачитане на интелектуалната собственост. Така преюдициалното запитване по настоящото дело повдига въпроса за необходимото съвместяване на изискванията, свързани със защитата на няколко основни права, а именно, от една страна, правото на ефективна съдебна защита и правото на интелектуална собственост, и от друга, правото на зачитане на личния и семейния живот (вж. по аналогия решение от 16 юли 2015 г., Coty Germany, C‑580/13, EU:C:2015:485, т. 33).[44]

 В това отношение следва да се припомни, от една страна, че съгласно практиката на Съда правото на Съюза изисква от държавите членки, когато транспонират съответните директиви, да ги тълкуват по начин, който да осигури подходящо равновесие между различните основни права, защитени от правния ред на Съюза. На следващо място, при въвеждане на мерките за транспониране на тези директиви органите и юрисдикциите на държавите членки трябва не само да тълкуват националното си право в съответствие с тези директиви, но и да не се основават на тълкуване на последните, което би влязло в противоречие с посочените основни права или с другите общи принципи на правото на Съюза [45]

…не може да се приеме,  че като предоставя почти абсолютна защита на членовете на семейството на притежателя на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторското право посредством обмен на файлове, разглежданото в главното производство национално законодателство е достатъчно ефективно и позволява в крайна сметка на извършителя на нарушението да бъде наложена ефективна и възпираща санкция. Освен това производството, образувано вследствие на упражненото в главното производство средство за защита, не може да гарантира зачитането на правата върху интелектуална собственост, изисквано в член 3, параграф 1 от Директива 2004/48.[52]

Landgericht München I следва да провери дали съответното вътрешно право евентуално предвижда други средства, процедури и способи за защита, които биха позволили на компетентните съдебни органи да разпоредят представянето на необходимите данни, позволяващи в обстоятелства като тези по настоящия случай да бъде установено нарушението на авторските права и самоличността на неговия извършител.

В продължение на тази логика Съдът приема, че посочените разпоредби

трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство като разглежданото в главното производство —  съгласно което притежателят на интернет връзка, чрез която са извършени нарушения на авторското право посредством обмен на файлове, не може да бъде подведен под отговорност, ако посочи най-малко един член на семейството си, който е имал възможност за достъп до посочената интернет връзка, без обаче да съобщи по-конкретни подробности относно момента и начина на използване на интернет връзката от страна на този член на семейството.

ГА акцентираше върху значението на националното законодателство.

Tagged ,

Достъп до лични данни за целите на разследване на престъпления

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело C‑207/16 с предмет преюдициално запитване   от Audiencia Provincial de Tarragona (съд на провинция Тарагона, Испания)   в рамките на производство по дело, образувано по протест на испанското Министерство на финансите по повод разрешаването на достъп на съдебната полиция до лични данни, запазени от доставчици на електронни съобщителни услуги.

Решението  по дело C-207/16 Ministerio Fiscal е част от юриспруденцията относно член 15, който в общи линии позволява на държавите-членки да разрешават намеса в тайната на кореспонденцията при определени обстоятелства, виж и  Digital Rights Ireland (C-293/12 и 594/12), Tele2 / Watson (Joined Cases C-203/15 и C-698/15).

Държавите-членки могат да приемат законодателни мерки, за да ограничат обхвата на правата и задълженията, предвидени в член 5, член 6, член 8, параграф 1, 2, 3, и 4 и член 9 от настоящата директива, когато такова ограничаване представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество, за да гарантира национална сигурност (т.е държавна сигурност), отбрана, обществена безопасност и превенцията, разследването, разкриването и преследването на престъпления или неразрешено използване на електронна комуникационна система, както е посочено в член 13, параграф 1 от Директива 95/46/ЕО. […]

 

Фактите

Извършен е грабеж,  полицията иска   да се разпореди на различни доставчици на електронни съобщителни услуги да предоставят телефонни  номера и личните данни във връзка със самоличността на притежателите или ползвателите на телефонните номера, свързани с разследването.

Съдът отказва – защото 1) исканата мярка не била пригодна за разкриване на извършителите на престъплението и 2) според закона това може да се извършва при тежки престъпления. Съгласно испанския наказателен кодекс тежки били престъпленията, които се наказват с лишаване от свобода над пет години — а разглежданите в главното производство деяния не съставляват такова престъпление. Прокуратурата протестира това определение пред запитващата юрисдикция. Според нея предоставянето на разглежданите данни е трябвало да бъде разрешено поради естеството на деянията.

Въпросите

 1)   Може ли достатъчната тежест на престъплението като критерий, обосноваващ засягането на признатите в членове 7 и 8 от [Хартата] основни права, да се определи единствено с оглед на наказанието, което може да се наложи за разследваното престъпление, или е необходимо освен това да се установи, че с престъпното деяние се увреждат в особена степен индивидуални и/или колективни правни интереси?

2)      Евентуално, ако определянето на тежестта на престъплението с оглед единствено на наказанието, което може да се наложи, отговаря на конституционните принципи на Съюза, приложени от Съда на ЕС в решението му [от 8 април 2014 г., Digital Rights Ireland и др., C‑293/12 и C‑594/12, EU:C:2014:238] като критерии за строг контрол на Директива [2002/58], то какъв следва да е минималният праг за наказанието? Допустимо ли е по общ начин да се предвиди праг от три години лишаване от свобода?“.

Решението

Достъпът на публичните органи до такива данни съставлява намеса в основното право на зачитане на личния живот, закрепено в член 7 от Хартата. Такъв достъп представлява и намеса в основното право на защита на личните данни, гарантирано в член 8 от Хартата, тъй като представлява обработка на лични данни.

Когато  намесата, до която води такъв достъп, не е тежка, този достъп може да бъде обоснован от целта за превенция, разследване, разкриване и преследване общо на „[престъпления]“. [57]

Достъпът само до данните, посочени в разглежданото в главното производство искане, не може да бъде квалифициран като „тежка“ намеса в основните права на лицата [61]

Намесата, до която води достъп до такива данни, може следователно да бъде обоснована от целта за превенция, разследване, разкриване и преследване общо на „[престъпления]“, посочена в член 15, параграф 1, първо изречение от Директива 2002/58, без да е необходимо тези престъпления да са квалифицирани като „тежки“.[62]

В същия смисъл е и Заключението на Генералния адвокат:

мярка, която за целите на борбата с престъпленията дава на компетентните национални органи достъп до идентификационните данни на ползвателите на телефонни номера, активирани с определен мобилен телефон през ограничен период, при обстоятелства като разглежданите в главното производство води до намеса в гарантираните от споменатата директива и Хартата основни права, която не е толкова сериозна, че да налага такъв достъп да се предоставя само в случаите, в които съответното престъпление е тежко.

Коментар на проф. Лорна Удс

EDRI за значението на това решение

Tagged ,

Съд на ЕС: флагрантен отказ от правосъдие и изпълнение на европейска заповед за арест

Стана известно заключението на Генералния адвокат Евгени Танчев по дело C216/18 по преюдициално запитване от Висш съд – Ирландия в рамките на дело PPU  Мinister for Justice and Equality срещу LM.

1.        Настоящото преюдициално запитване се вписва в контекста на развитието и реформите в полската съдебна система, които водят до приемането на 20 декември 2017 г. на мотивирано предложение от страна на Европейската комисия, с което тя приканва Съвета на Европейския съюз да констатира на основание на член 7, параграф 1 ДЕС наличието на очевиден риск от тежко нарушение от страна на Република Полша на една от общите ценности на държавите членки, посочени в член 2 ДЕС, а именно: на принципа на правовата държава(3) (наричано по-нататък „Мотивираното предложение на Комисията“).

2.        Ако предвидената в член 7 ДЕС процедура приключи, т.е. на Европейският съвет констатира тежко и продължаващо нарушение от страна на държава членка на ценностите, посочени в член 2 ДЕС, тази процедура позволява спирането на някои права, които съответната държава членка черпи от Договорите. Подобна процедура никога не е била започвана, а още по-малко приключвана. Мотивираното предложение на Комисията съставлява първият опит в този смисъл, но до настоящия момент Съветът не е приел решението, за което е бил приканен с това предложение.

3.        В рамките на настоящото дело по отношение на ответника в главното производство L. M. са издадени три заповеди за арест от страна на полските съдилища. Ответникът твърди, че   съществува риск да не бъде проведен справедлив съдебен процес в Полша, и поддържа, че този риск не допуска предаването му на полските съдебни органи.

4.        По силата на принципа на взаимно признаване обаче държавите членки са длъжни да изпълняват всяка европейска заповед за арест.

5.        Въпреки това, в решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198, т. 98), Съдът приема, че когато изпълняващият съдебен орган установи, че по отношение на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, е налице реален риск от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), изпълнението на европейската заповед за арест се отлага.

9.        В рамките на настоящото дело основното право, на чието нарушение издирваното лице твърди, че е жертва в издаващата държава членка, не е забраната за нечовешко или унизително отношение, която се разглежда в посоченото решение Aranyosi и Căldăraru, а както видяхме по-горе: правото на справедлив съдебен процес.

До Съда е отправен въпросът дали за да може да възникне задължение за изпълняващия съдебен орган да отложи изпълнението на европейска заповед за арест, той трябва да установи, от една страна, че са налице недостатъци на полската съдебна система, съставляващи реален риск да бъде нарушено правото на справедлив съдебен процес, и от друга страна, че заинтересованото лице е изложено на подобен риск, или е достатъчно изпълняващият съдебен орган да установи съществуването на недостатъци на полската съдебна система, без да е нужно да проверява дали те могат да засегнат заинтересованото лице.

Заключението

По причини, изложени в текста, между които и фактът, че Европейският съд по правата на човека забранява на договарящите страни да експулсират дадено лице, когато в страната, в която се изпраща лицето, то ще бъде изложено на реален риск да бъде изложено не само на противоречащо на член 3 от ЕКПЧ третиране  или на смъртна присъда в нарушение на член 2 от ЕКПЧ и на член 1 от Протокол № 13 към ЕКПЧ, но също така и на флагрантен отказ от правосъдие в нарушение на член 6 от ЕКПЧ  – ГА приема, че  е възможно риск от нарушение на член 47, втора алинея от Хартата да породи задължение за отлагане на изпълнението на европейска заповед за арест.

 Трябва ли всяко нарушение на член 47, втора алинея от Хартата, независимо от неговата тежест да доведе до отлагане на изпълнението на европейската заповед за арест?

85.      Предлагам да се възприеме установеният от Европейския съд по правата на човека критерий и да се счита, че изпълнението на европейска заповед за арест се отлага единствено при наличие на реален риск от флагрантен отказ от правосъдие в издаващата държава членка.

Как се квалифицира липсата на независимост и безпристрастност?

93.      Все пак ще подчертая, че липсата на независимост и безпристрастност на даден съд може да се разглежда като съставляваща флагрантен отказ от правосъдие само ако е толкова съществена, че заличава изцяло справедливия характер на съдебния процес.

133. Предвид изложените съображения предлагам на поставените от High Court (Висш съд, Ирландия) въпроси Съдът да отговори следното:

1)      Член 1, параграф 3 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че изпълняващият съдебен орган е длъжен да отложи изпълнението на европейска заповед за арест, когато установи не само че е налице реален риск от флагрантен отказ от правосъдие поради недостатъци на съдебната система на издаващата държава членка, но и че лицето, по отношение на което е издадена тази заповед, е изложено на подобен риск. За да може нарушение на правото на справедлив съдебен процес, установено в член 47, втора алинея от Хартата, да съставлява флагрантен отказ от правосъдие, е необходимо това нарушение да бъде толкова сериозно, че да заличава основното съдържание на правото, което тази разпоредба защитава. За да определи дали заинтересованото лице е изложено на разглеждания риск от флагрантен отказ от правосъдие, изпълняващият съдебен орган трябва да вземе предвид конкретните обстоятелства, които се отнасят както до това лице, така и до престъплението, във връзка с което се провежда наказателно преследване срещу него или за извършването на което лицето е осъдено.

2)      Когато изпълняващият съдебен орган установи наличието на реален риск от флагрантен отказ от правосъдие в издаващата държава членка, той е длъжен да поиска от издаващия съдебен орган на основание член 15, параграф 2 от Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299, необходимата допълнителна информация, що се отнася евентуално, от една страна, до законодателните промени, осъществени след датата на издаване на документите, с които изпълняващият съдебен орган разполага, за да установи съществуването на реален риск от флагрантен отказ от правосъдие, и от друга страна — до особеностите, свързани с лицето, по отношение на което е издадена европейската заповед за арест, или до естеството на престъплението, във връзка с което се провежда наказателно преследване срещу него или за извършването на което лицето е осъдено.


 

Tagged