Конституционният съд се произнесе по дело №9/2020 г. и прие Решение №8/2021 г. Делото е образувано на 14.05.2020 г. по искане на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на разпоредби от Закона за банковата несъстоятелност (ЗБН). Те се отнасят до съдебното производство по несъстоятелност на една конкретна банка– КТБ, и неговите правни последици. Въпросното производство за несъстоятелност на банка е единственото открито при тяхното действие. Дори и разпоредбите на чл. 60а и чл. 60б, формулирани като общи правила за производството по банкова несъстоятелност изобщо, са приети включително, ако не и преимуществено с цел да обслужат конкретно производството по несъстоятелност на КТБ.
Практически цялото извънредно законотворчество по несъстоятелността на КТБ беше обявено за противоречащо на Конституцията. Текстовете, писани от светила като Пеевски, Цонев и Хамид, скромната следа в законотворчеството на дългогодишния, но рядко появяващ се в Народното събрание депутат Делян Пеевски
казва Николай Стоянов, журналист от Капитал, който стигна до същите изводи доста по-рано от КС.
За отбелязване е особеното мнение относно липсата на процесуална легитимация на Висшия адвокатски съвет.
Тезата за противоконституционност на продукта на Пеевски- Цонев – Хамид, със съкращения:
оспорените разпоредби на ЗБН разкриват признаците на закон със същинско обратно действие, тъй като преуреждат определени юридически факти от момента на тяхното проявление до завършен фактически състав, заличавайки или променяйки вече настъпили правни последици съобразно закона, действал при възникване на фактите. Последицата е накърняване по конституционно нетърпим начин на имуществената сфера на широк кръг от лица– както длъжници на една конкретна обявена в несъстоятелност търговска банка, така и трети лица– техни частни правоприемници. Несъвместимо с правната сигурност е: заличаването с обратна сила на ефекта на законосъобразно извършено прихващане, уредено като погасителен способ в закон, за чиято установеност като правило за поведение е достатъчно да се посочи, че в тази му част (чл. 103- 105 ЗЗД) не е търпял изменения от приемането му през 1950 г. до настоящия момент; обременяване по силата на закона с тежести, противопоставими на трети лица, на имущества, придобити от тях свободни от обезпечения преди влизане на този закон в сила; неограничената от гледна точка на времеви период и брой прехвърляния възможност да се водят искове срещу трети лица, които нямат и не са имали правоотношения с банката, с цел връщане в масата на несъстоятелността на придобито от тях имущество. В не по-малка степен накърнява правната сигурност въвеждането с обратна сила на основания за относителна недействителност на сделки, при чието извършване лицата са се доверили на действащото към този момент законодателство, което тогава не е предвиждало такива правни последици. Във връзка с това Съдът не намира основания да отстъпи от разбирането си, че „принципът на правната сигурност, изискващ стабилност на правните сделки и предвидимост на правните последици от различните юридически факти“, налага „още при сключване на сделките да са известни на страните предпоставките за обявяването им за нищожни или за относително недействителни“.
Липсва каквото и да е оправдание от конституционен ранг кредиторите и длъжниците на една определена търговска банка да бъдат третирани по-различно спрямо всички останали правни субекти в идентично правно положение. Във връзка с това Съдът намира за необходимо да отбележи, че вложителите в една банка имат легитимното очакване да получат пълния размер на вложенията си, но адресат на тези очаквания е самата банка, тъй като тя управлява вложенията и извършва кредитиране за собствена сметка и на собствен риск (чл. 2, ал. 1 от Закона за кредитните институции) и при добро управление би следвало да разполага с имущество, достатъчно за удовлетворяване на всички вземания. В случай, че банката бъде обявена в несъстоятелност, вложителите имат към държавата легитимното очакване да получат гарантирания от закона лимитиран размер, определен в чл. 4, ал. 1 ЗГВБ, при което няма конституционно оправдание държавата със закон да се домогва да осигури по-голям размер в полза на вложителите на една определена банка, и то накърнявайки по недопустим начин правата на останалите кредитори и други трети лица. В този смисъл оспорената законова уредба е насочена да защити не значим „обществен интерес“, а по-скоро частен.
По изложените съображения Съдът намира, че оспорените разпоредби от ЗБН (с изключение на чл. 60а и чл. 60б, чиято формулировка не позволява да бъдат отнесени конкретно до производството по несъстоятелност на КТБ) нарушават конституционната повеля на чл. 6, ал. 2 от Основния закон за равнопоставеност пред закона като конституционен принцип, който стои в основата на гражданското общество и държавата (Решение № 14 от 10.11.1992 г. по к.д.№ 14 от 1992 г.). Както е имал възможност вече да отбележи Съдът, принципът вменява в задължение на държавата да третира равно всички, които биват засегнати от нейни действия или решения. Нарушаването на този конституционен императив се квалифицира като произвол, представляващ нарушение на обективен критерий като мащаб за справедливост (Решение № 1 от 27.01.2005 г. по к.д.№ 8 от 2004 г.)
В обобщение на изложеното, Конституционният съд намира, че оспорените разпоредби на ЗБН са противоконституционни като нарушаващи принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), принципа на равнопоставеност пред закона (чл. 6, ал. 2 от Конституцията), принципа на гарантиране и неприкосновеност на частната собственост (чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията).
Медийно право 