ЕСПЧ: Генов и Сърбинска срещу България

На 30 ноември 2021 г. Европейският съд за правата на човека се произнесе по делото Генов и Сърбинска срещу България. След решението по делото Ханджийски срещу България   това е второто подобно решение, в което България е осъдена за нарушение на чл.10 във връзка с мерки срещу политическото слово, които не са необходими в едно демократично общество.

В предходното решение ЕСПЧ напомня известната си позиция, че   свободата на изразяване е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които са приети благосклонно или неутрално, но и за онези, които обиждат, шокират или безпокоят държавата или определена общност.  „Може да се приеме, че символичният жест на жалбоподателя е нанесъл вреда на някои от хората, които са го били пряко свидетели или са научили за това от медиите. Свободата на изразяване обаче е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които се приемат благосклонно или се считат за обидни или за безразличие, но и за тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или който и да е сектор от населението.“ [58]

Факти

Двамата кандидати, популярен блогър и политически активист, са признати за виновни за хулиганството и глобени за посегателство върху  паметник на  партизаните, разположен пред централата на БСП на Позитано,    в контекста на общонационалните протести срещу правителство,   подкрепяно от Българската социалистическа (бивша комунистическа) партия, доминиращата политическа сила по време на комунистическия режим в България. Жалбоподателите са обвинени в хулиганство. На първа инстанция са оправдани от съдия Мирослава Тодорова. Според решението, извършеното е в рамките на свободата на политическото слово. СГС осъжда жалбоподателите за хулиганство. Те подават иск за нарушение на чл.10 ЕКПЧ – делото се отнася до въпроса дали извършеното е  съвместимо с правата им по   чл. 10.

EСПЧ

Съдът прилага   теста за пропорционалност:

• има намеса;
• предвидена в закон;
• преследва цели като запазване на културното наследство [69], но не и напр. защита на обществената безопасност, която не е била заплашена [71];
• и се поставя въпросът дали изобщо е било  необходимо в едно демократично общество  да се санкционира актът на жалбоподателите.
• Следва да се отбележи и в тази връзка, че паметникът е бил поставен по време на комунистическия режим в България  и е бил ясно свързан с ценностите и идеите, зад които е заставал този режим.  Първоинстанционният съд, разглеждащ делото срещу жалбоподателите, специално подчерта интензивните обществени дебати за наследството на режима и по-специално за съдбата на  паметниците. Не може да се пренебрегва факта, че законодателят на България е осъдил този режим като  престъпен  и официално е брандирал Българската комунистическата партия, която доминира  в страната през този режим, като  престъпна организация … за потискане на правата на човека и демократичната система. [83]
• Намесата в правото на свобода на изразяване на жалбоподателите — констатацията, че са виновни за хулиганство, заедно с наложените  глоби в резултат — не е доказано “необходима в демократично общество” по смисъла на член 10 от Конвенцията.
• Следователно е налице нарушение на чл. 10. [84]