Още когато в България не беше масово явление студентите да идват в клас с електронни устройства, преподавателите в други страни обсъждаха интензивно дали да забранят използването им по време на лекции. Ясно е защо, особено във времето на интернет и социалните мрежи.
В навчерието на Новата година още университетски преподаватели декларират, че няма да допускат електронни устройства в клас. Вероятно първо, защото с годините имат все повече личен опит, и второ, защото се увеличават изследванията, доказващи невъзможността човек да се съсредоточи в такава среда.
Опциите по отношение на шума (в широк смисъл) могат да се сведат до три: да забраниш, да игнорираш и да полагаш ежедневни усилия да интегрираш студентите. Разбира се, третата опция е препоръчителна, тя съсредоточава цялата тежест на обучението – и съответно отговорност – върху преподавателя. Да задържиш вниманието на много хора – едновременно и продължително, при това без компромиси със съдържанието.
Клей Шърки смята, че усилията доказано имат граници: обучението е сътрудничество и преподавателят не е единственият фактор за успеха му, или – както обяснява Шърки с препратка към Хипотеза за щастието на Джонатан Хайд – аз спрях да мисля за своите студенти като за хора, които имат избор дали да внимават или не, и започнах да мисля за тях като за хора, които се опитват да внимават, докато им въздействат различни фактори.
Разговорът дори не е за забраната, а за университета като максимално благоприятна среда за обучение на тези, които искат да учат, и за ролята на преподавателя в нея.
Висшето образование е въпрос на личен избор. Личен е и изборът как да учиш. Проблем ли е, че с начина на преподаване и изпитване много от преподавателите го превръщат в училище?
Нямам идея относно горното, но пък знам, че с моите колеги завършихме с еднакви дипломи и тотално различна подготовка. Усмихнатият професор, който пуска тотално неподготвени и немислещи хора година след година, за да гарантира финансирането на унито, превърна моята диплома в “тапет”.